Разказ на Stefan Zweig – "Der Brief einer Unbekannten"
Не знаеше за мен, нали? Понякога радарът на прословутата женска интуиция не успява да засече дори очевидни сигнали, особено когато титулярката е прекалено влюбена, доверчива или отегчена. А и ти едва ли вярваш в историите за руси косми по ревера, червило по ризата и внезапно завърнали се от командировка съпруги – те съществуват само във вицовете, градския фолклор и следобедните пенсионерски сапунки.
Аз също дълго не знаех за теб. Каза ми, че е женен едва когато любовта като досадна муха закръжи около идилията на уж неангажиращия секс. В началото, докато ловуват, женените мъже обикновено крият халките си - изваждат ги едва по-късно, като магически амулет против влюбване. Не, че помага…
Дали съм по-хубава от теб? Не мисля. Съвсем обикновена жена съм. Знам, ти си мислиш, че съм по-млада, по-слаба, по-умна, по-интересна, представяш си ме като фатална красавица с изряден маникюр, премрежен поглед и сатенено бельо - магнетична, загадъчна, капризна, непокорна и адски секси. Мила, огледай се – колко такива жени си виждала сутрин в трамвая?
Образът на жената вамп изобилно населява рекламите за водка, а не тайните квартири на шавливи съпрузи. Глен Клоуз сварява зайчето само на кино – за назидание на прелюбодейците. Всъщност имам няколко излишни килограма, целулит, гаден ПМС, изяждам по цял шоколад, когато съм в стрес, плача на филми, а допреди да седна да пиша този текст, рязах лук в кухнята. И дори не съм руса.
Защо тогава ти е изневерил с мен ли? Не знам. Може би след като е потънал в мекото кресло на домашния уют с теб, ловецът в него е почнал да нервничи. И е имал нужда просто ей така, да обстреля нещо - да си припомни как става. Да подостри ноктите си, да разтръска грива и да си поиграе малко на преследвач. Да се почувства мъжкар и да нахрани изгладнялото си его с възторга на чифт женски очи, които все още не са виждали свитите му на топка мръсни чорапи. Ти вече не си плячка за него, ти си отдавна завладяна и маркирана територия.
Ти си публиката, която вече не му ръкопляска, защото знае наизуст репертоара му от вицове. Ти си сигурността, чехлите под леглото, топлата супа, майката на децата му - опитомената женска, свила гнездо и пуснала корени в душата му. Аз съм адреналинът, ускореният пулс, необяздената кобила, бързият секс в обедната почивка, написаният крадешком SMS и най-новият скалп, увиснал на колана му.
Ти си свидетелят на живота му и обещанието, че няма да остарее сам. Аз съм символът на неговата лична свобода и право на сексуално разнообразие.
Нека не се заблуждаваме – моето място е вакантно, можеше да го заеме почти всяка жена, която изглежда сравнително прилично и е поне минимално заинтригувана от Него. Беше чиста случайност, че точно аз попаднах в обсега му точно в този момент. Не съм циник, реалист съм.
Женените мъже рядко се влюбват в любовниците си, просто понякога объркват хормоналната си еуфория с любов. Любовницата е вълнуваща само докато не му пречи да си я измисля. Когато стане реален човек от плът и кръв, се превръща в потенциална съпруга. И е време за нова любовница.
Аз също не бях влюбена в него – или поне не е това думата. Просто ме привлече и се поддадох на импулса – не съм имала причина да не го правя, нито е моя работа да оглеждам предварително ръцете му за следи от халка. Не съм искала да ти го отнемам, напротив, харесваше ми, че е женен - за мен това значи безопасен.
Аз съм жена-единак, не обичам твърде обвързващите отношения, а бракът е усмирителна риза, която обезврежда мъжа – прави го по-лесно предвидим и управляем. И той наистина беше такъв. Знаех, че няма да продължи дълго, знаех, че не съм нито първата, нито последната му забежка. Знаех от какво се страхува, какво иска. Знаех кога ще си тръгне.
Добре, признавам, че понякога ми доставяше удоволствие самото усещане за власт над него – властта да го накарам да се отрече от обета пред олтара. Да се отрече от теб, отдавайки се на мен. Не ми прави чест, но това е истината. Това няма нищо общо с теб, ти нямаш персонално значение за мен.
Всяка друга можеше да бъде на твое място. И всеки друг – на негово. Усещането за пълен контрол над него ме опиянява, но и ме натъжава. Понякога тайно копнея за мъж, който поне веднъж да ме изненада – да устои или поне да не се предаде толкова лесно. Но на тях им е ужасно слаб ангелът. Винаги ги оставям да си мислят, че те ме избират и те решават – но всъщност решавам аз.
Между другото изневярата изобщо не е запазена марка само на женените. Неженените също изневеряват на поразия и нито бракът, нито липсата му са някаква защита срещу подобно нещастие. На мен самата също са ми изневерявали, и то редовно и многократно. Та ако това те успокоява, Всевишният се е погрижил да си получа възмездието и като потърпевша.
Когато ми се случи за пръв път, бях като попарена, заля ме паника, че го губя, първото, което си помислих, беше „Ама нали каза, че ме обича, тогава защо…!?” Едва по-късно разбрах, че мъжете рядко изневеряват, защото са спрели да те обичат. Ти например, като толкова обичаш любимата си чанта на Армани, защо си купуваш нова?
Знам, потресена си, не можеш да повярваш, чувстваш се предадена… Вярвала си в думата му, дадена в гражданското и църквата. Чувала си, че мъжете изневеряват, но си била убедена, че точно твоят съпруг няма да го направи - „Той не е такъв човек”. Ще ти го кажа – няма моногамни хора.
Има само много влюбени, страхливи или мързеливи. И колкото повече човек се самонавива колко е моногамен, толкова по-полигамна му става душата. Просто хората сме така устроени, че в момента, в който обявим нещо за забранено, почваме да го искаме. А самото желание, дори да не е консумирано, вече е вид изневяра.
Или може би ти ще се почувстваш добре, ако разбереш, че той жадно точи лиги след други жени, но си стиска ципа и ти е “верен” от страх, че ще го хванеш и ще го причакаш зад вратата с точилката?
Не, вече не се срещаме. В началото казваше, че не може без мен, беше като обсебен. Почти чувах как адреналинът бълбука из вените му, вълнуваше се, очите му имаха оня хищен блясък на гладен котарак. После постепенно взе да става все по-зает, да го викат „по спешност”, „да ремонтира апартамента”…
Женените мъже имат безпогрешен инстинкт към заплахата от „усложнения” и знаят кога точно да спрат. Накрая престана да ми се обажда, без обяснения. Може би не иска да изгори всички мостове, за да съм му подръка, ако през някой дъждовен следобед в офиса отново му доскучае. Понякога ми звъни протоколно да ме пита как съм – едва ли го интересува, просто не иска да се чувства лош и безсърдечен.
Не, не се опитвам да ти ставам приятелка – и двете знаем, че това би било лицемерен начин взаимно да се контролираме. Исках само да ти кажа истината – моята истина. Да я чуеш лично от мен. И да разбереш, че ние сме половинките на едно цяло – двете с теб взаимно се създаваме и съществуваме една чрез друга. Ти ме дебнеш, сънуваш ме, нервно душиш из въздуха, за да откриеш следите ми.
Аз пък вечно се крия и пазя и никога не му звъня на мобилния вечер. Аз съм жената в сянка, жената без име, неговата доза самочувствие и твоят кошмар. Съпругата и любовницата – вечните врагове, Ева и Лилит, земята и небето, законът и грехът – воюваме от векове, нали? Но той разчита именно на това, разбираш ли? Нашата война е паметник на мъжкото му его, женските ни страхове и негово убежище.
Затова недей да ме мразиш, моля те.
Нямаш представа колко лесно можем да си разменим местата…
20 февруари, 2008 от Anna
