Детството

Мисълта ме накара да се върна назад във времето... в моето детство. Моето така скъпо и незабравимо детство. Най-хубавия период от живота ми до сега. Такова безгрижие, свобода, игри, приятели, лудории, по цял ден навън – нямаше ги скапаните компютри, мам*а им! Зарекла съм се, че на детето си един ден няма да му давам да си боде очите пред компютъра! Ама сега времето вече е такова, че всички деца от малки тъпеят пред компютрите, вместо да излезнат навън и да си изкарат цялата енергия. Айде сега на мен компютрите ми излезнаха виновни... А аз не мога без тях. Бих дала всичко, за да преживея отново онези незабравими мигове на безкрайна сплотеност и истинско приятелство.
Аз винаги съм предпочитала по-енергичните игри. Спомням си, когато играехме на криеница от сутрин до вечер месеци наред без да ни омръзва, и всякаквите останали игри... стражари и апаши, гоненици, през зимата си правехме снежни замъци и целехме хората по улицата със снежни топки и се криехме в замъка, когато през лятото си правехме водни бомби с балони. Когато се катерехме по дърветата за джанки (аз бях най-неможещата в това отношение – дървото беше много високо и сложно, а така ми се искаше – всички се качваха, а аз чаках долу да пускат джанките), когато беряхме лешниците от дървото, разделяхме си ги по равно и ги чупехме с камък за да ги изядем. Когато играехме футбол и момичетата и момчетата и винаги се издразвах на едно от момчетата (най-добрия ми приятел) и почвах да го бия (той ми свикна и не бягаше). Нарочно се заяждахме и правехме войни с децата от съседната площадка. Те винаги ни гонеха да ни бият, а ние се криехме и заключвахме по входовете (спомням си един път не излезнахме два часа от единия вход, а пък бабите ни се караха, че вдигаме много шум и нямаме работа по входовете). Никога не съм си играла с кукли. Помня, че като малка ми бяха донесли от чужбина едва ли не първата кукла Барби, а аз кво мислите направих с нея – изядох й краката. Приятелките ми имаха отвратителния навик да изкарват навън куклите си и всички възможни атрибути към тях и аз адски много им се дразнех и им разбутвах всичко и им развалях игрите. Имахме си по едно време едно кученце, което живееше в едно мазе и ние през прозорчето го гледахме, хранехме, галехме, то излизаше да си играе с нас... кръстихме го Рошко... ехх колко сладки години бяха тогава. И като почнах да ходя на училище даскалката казваше, че съм много палава – наравно с момчетата. Когато се викахме от вход на вход да се съберем да излезнем навън, когато си говорехме до късно навън и после се изпращахме взаимно, защото ни беше страх да се приберем сами в тъмното (добре че едно от момчетата – същото, което го биех като играехме футбол, беше от моя вход – съседче)... и когато като пораснахме се разделихме...

29.04.2007г.

Приказка за съвършения свят

Познато… Странно познато… тази улица… мракът… хищният студ… мъглата… Мъглата, която се сгъстява. Забуля очите ми, прониква през кожата ми, нахлува в дробовете ми… Невъзможно познато. Но най-странното е, че търся нещо. Сама не знам какво, но търся. Следвам свои предишни стъпки, отивам към място, където вече съм била. Не знам къде. Сякаш се сещам нещо… откъслечни картини или по-скоро усещания се връщат в съзнанието ми. Тази улица и мъглата… но усещанията са някак притъпени, няма го студът, няма я пронизващата влага, но мъглата я има, сгъстяваща се мъгла, сякаш се движа в облак. Сънувала съм. Трябва да съм сънувала. Трябва да си спомня по-ясно съня. Знам, че в съня научих нещо… Получих някакъв отговор… Намерих нещо… същото нещо, което търся сега. Не знам какво. Не знам къде. Знам само, че първо трябва да се загубя, за да го намеря. Напълно да се залутам.
Напоследък мислех, мислех много. По-скоро измислях си. Този студен, безцветен, скован януари сякаш нямаше край. Чувствах се изтощена. И си измислях. Виждах и теб изтощена, превита под тежестта на мъглата и на зимния делник. И си измислях. Пропъждах отсъствието ти като си измислях. Измислях една планета. За теб. Един друг свят. Където можеш да бъдеш щастлива. Един съвършен свят.
Сега вече знам какво търся. Търся Входа. Налудничаво е, но вървя напред. Сама не вярвам, че вярвам на един сън. Късно е. Хората отдавна са по домовете си. Улиците са тихи. От време на време край мен преминават мътни сенки. Усещам ги повече като движение, отколкото като образ. Уличните лампи са не повече от млечни петна в мрака.
Напоследък мислех. Мислех много. Задавах си безкрайни въпроси и не намирах отговор. Питах се защо любовта е така ефимерна. Изплъзваща се. Неуловима. Защо образът й е така размит, та аз я виждам по един начин, а ти по друг. Защо не мога да я проумея, да я впримча, да й дам име… Защо извира от мен като сияние, а те достига като сянка. Исках само едно нещо – да мога да й дам плът. Да превърна това нетленно, хилядолико, мутиращо във всеки миг чувство в материя. Ясна, видима, конкретна материя. Многосмислеността и недоизказаността биха отстъпили място на категорични и окончателни форми. Бих създала за теб друг свят. Съвършен свят. Бих превърнала любовта си в твоя планета. И най-сетне бих те направила с любовта си щастлива.
Вече не виждам нищо. Ако протегна ръка напред пръстите ми губят очертанията си. Продължавам да търся.
Напоследък страдах. Страдах много. Като не можех да превърна любовта си в щастие за теб, я превръщах в мъка за себе си. Непрекъснато се питах защо ми е тази любов, щом не мога да я превърна в градивна материя. Щом не мога да създам Планетата.
Вървя в съня си. Току що съм научила нещо. Планетата съществува. Създала съм я. Може би някой ми го е казал, може би сама съм разбрала. Не знам как.
Вървя наяве. Знам само, че трябва да намеря мястото, където мъглата се сгъстява до задушаване, за да открия Входа.
В съня си се препъвам в нещо невидимо. Падам. Повдигам поглед и разбирам, че съм намерила това, което търся.
Наяве виждам в мрака меко рубинено сияние. Треперя цялата. Едва успявам да се изправя. Надниквам в светлия правоъгълник. Всичко е такова, каквото го познавам. Залез е. Небето сияе в рубинени оттенъци. Не бива да влизам. Не знам как, но знам, че се влиза лесно, а излизането е почти непосилно. Трябва да те намеря. Не мога да вляза сама. Тази планета е за теб.
Слушаш ме объркано. Мислех, че ще кипнеш, че ще ме наругаеш, затова че те будя в толкова късен час след тежък ден. Но ти си уплашена. Никога не си ме виждала такава. Опитвам се да звуча спокойно, дори логично. Но не е възможно да говориш свързано, когато говориш за вход в мъглата. Предполагам, че изглеждам жалка. Готова си да тръгнеш с мен, стига да се успокоя. Вероятно се опитваш да разбереш какво ми се е случило. Сигурно си мислиш, че сънуваш.
Вземаме такси. Разчитам, че ще намеря онази улица, поне онзи квартал. Таксито ме връща към действителността. Вътре всичко е някак грубо, конкретно. Далечният дъх на цигарен дим, грапавината на седалките. Идвам на себе си. Какво правя тук? Колкото повече се приближаваме към онзи квартал, толкова повече чезне увереността ми, че ще намеря Входа. Че Входът изобщо го има. Таксито пъпли в мъглата. Стигаме до позната местност. Предлагам да слезем. Тръгваме пеша. Мълчим. Дори и да съществува Входът, как е възможно да го открия отново? След като преди малко дори не знаех къде съм? А той най-вероятно изобщо не съществува. Сигурно е плод на болното ми въображение. Трябва да съм била пренапрегната. Може би дори съм пила. Вървим дълго. Опитвам се да се ориентирам по плътността на мъглата. Налудничав ориентир. Налудничава история. Как успях да те въвлека в нея?
Ето го! Входът! Поглеждам те. Приближаваш се към светлия правоъгълник. Поглеждаш вътре. Поглеждаш мен. Мисля си, че кимам окуражително. Всъщност цялата се треса от напрежение. Опитвам се да се усмихна.
– За теб е. От мен.
Влизам след теб. Обръщам се назад. Няма врата. Няма мъгла. Привечер е. Топло е. Лято е. Небето бавно се сгъстява в нежен аметистен цвят. Тук-таме все още се стелят тънки тъмнорозови облачета, свидетели на скорошния залез. Всичко е такова, каквото го познавам. Морето, разляло тъмната си ленива плът. Удължените сенки, които рисуват брега. Ароматът на огън и на водорасли. Топлото, почти неосезаемо докосване на вятъра върху челото ми.
– Това е за теб. – повтарям.
Дошъл е моментът на моят триумф. На моето Видя Ли Какво Направих От Любовта Си. Радвам се на удивеното ти изражение. Още повече се радвам на спокойствието, което постепенно се разлива в очите ти. Изпитвам стихийна детска радост. Само щастието да те наблюдавам ме задържа на едно място.
Минават дни. Може би седмици. Понятията ми за време вече са съвсем размити. Всъщност време на нашата планета няма. Тук всичко е вечно. Ние сме вечни. Усещането е приказно. Тук всичко е наше и ние никога няма да го загубим. "Никога" и "завинаги". Това са нови думи в речника ми. Като си помисля, че преди ме плашеха…
Ти си възхитена от това, че тук слънцето изгрява и залязва над море. А планетата ни е малка и залезите и изгревите се следват като вълшебна космическа въртележка. Не оставят време на небето да изгуби розовото си сияние. ("Не помниш ли? Ти мечтаеше за това – да живееш на планетата на Малкия Принц, за да можеш да гледаш залеза винаги, когато ти се прииска.")
Постепенно откриваме, че и двете имаме власт над всичко в нашата планета. Можем да я променяме както ни хрумне. Владеем до съвършенство мислите си и умението да ги превръщаме във вибрация, в материя. Достатъчно е в главата ти да зазвучи песен, за да я чуя и аз… И тъкмо, когато си мисля колко безпределно и безкрайно щастлива съм, забелязвам, че тя се е върнала. Тъгата в очите ти… Онзи безименен копнеж по нещо далечно и недоизказано.
Сядам до теб една вечер и вдигам очи към небето. Пълнолуние е. Както винаги. Сребристите лунни дискове си проправят път между триизмерни облаци, подобни на приказни нетленни замъци и ги палят по краищата. Както винаги.
– Добре ли си?
Не отговаряш.
Задавам ти същия въпрос по-късно през деня. Отново мълчание.
– Красив е цветът на небето тази вечер. И приглушено розовото и винените ивици…
– Че какво друго да е?
Разбирам, че си престанала да различаваш топлите небесни цветове, заради липсата на контрастно сиво… Разбирам те. Липсват не само контрастните мрачни цветове. Липсва и преходността. Преходността, която усилва сладостта на момента, чрез капка горчив привкус. Преходността, която създава багрите по-ярки и примамливи и прави нещата така мъчително красиви…
– Знам какво ти липсва. Искаш ли да си спретнем една истинска лятна буря? Със светкавици, с оглушителни гръмотевици… както си му е редът?
– И какво като си я спретнем? Нали сме в силата си да я спрем в момента, когато пожелаем?… Как се излиза от тук?
Замълчавам за миг, макар че отдавна знам отговора.
– Чрез приемането. Безусловното приемане. Умението да приемаш без да позволяваш страх и отчаяние да накърняват сетивата ти към красивото. Умението да приемаш и въпреки всичко за бъдеш щастлива.
– Искам да се върна там.
– Боли.
– Знам… но без болката претръпнах към щастието и вече не мога да го усещам…
– Тогава… не ни остава нищо друго, освен и двете да помислим за едно и също… мъгла.
Изведнъж ми става студено. Много студено. Обвита съм в мъгла. Едва те виждам до себе си. Нямам нужда да те виждам, за да знам, че си щастлива.
– Бррр, какъв студ, какво време. – мърмориш ти, но гласът ти е спокоен и ведър.
– Нормално. Януари е. – усмихвам се аз.
– Сега поне мога да си мечтая за нашата съвършена планета.
– А и да я създаваш!
– Да, да я създавам ежедневно…
Не знаех дали съм готова да се върна в познатия стар свят. Може би никога няма да съм напълно готова… Но ти беше права. Трябваше да опознаем отново болката. За да можем да бъдем щастливи…

31.01.2002г.

Приказка за хубавия ден

Събуждам се от едно забравено усещане. Сякаш някой ме гъделичка по клепачите. Отварям очи. Премигвам, за да препреча пътя на слънчевия лъч, който позлатява миглите ми. И тогава го виждам. Той е в стаята ми. Стои до леглото и ми подава ръка. За миг изпитвам радост. После се сещам за нея.
– Остави ме да спя – казвам му, или по-скоро си го помислям, защото все още съм в онова полусънно състояние, когато нещата ми се изплъзват и не знам кое е сън и кое е истина.
– Е, виж ме поне какъв съм хубав, де! Изобщо ли няма да ме погледнеш?
Поглеждам го. Хубав е, не може да му се отрече. Целият е едно бистро трептене. Една игра на цветове. Ласкаво синьо, искрящо зелено, слънчево жълто. Излъчва онова чисто и ясно ухание на лъчи, присъщо на някои летни утрини. Беше време, когато го чаках и го копнеех. Сега не.
– Какво искаш?
– Знаеш какво искам.
– А ти знаеш, че не съм в състояние да ти го дам. Спи ми се, така че ако обичаш…
– Ама ти разбираш ли изобщо, че аз съм един от последните хубави летни дни?
– И да разбирам какво? Нея я няма. Все ми е едно дали си някой съсухрен, оклюмал ноемврийски ден или ми размяташ тука слънчеви къдрици. Няма я, значи в теб няма смисъл.
– Олеле! И тази заприказва за смисли! Помниш ли времената, когато не ти трябваше да осмисляш нещата, а умееше просто да ги усещаш с кожата си? Направи го и сега. Усети ме.
– Не мога. Искам да ти се порадвам, но изпитвам само болка, че тя е далеч. Така искам да те усетя чрез нея, да изпитам радостта, която тя си взима от теб, да те видя през нейните очи…
– Проблем със зрението ли имаш?
Не мога да го понасям. Говорим на различни езици. Направени сме от различна материя. Нямам търпение да ми се маха от главата и на негово място да идва омърлушения ноемврийски ден. Сигурна съм, че с него ще се разбираме много по-добре.
Но летният ден неотстъпчиво и търпеливо присъства в стаята ми.
– Не можеш да разчиташ на чужди сетива. Не можеш да живееш чрез някой друг. Не можеш истински да ме споделиш с никого. Дори тя да е до теб, усещанията, които ще пробуждам в теб и в нея, винаги ще останат различни. Не си ли разбрала още колко уникален е всеки човек, колко неповторими са представите му за света, колко лични са усещанията му… Пробуди сетивата си, потърси радостта, която изпитваше преди. Виж ме. Усети ме… Аз искам само да ме обичаш.
Изведнъж ми става мъчно за него. И още повече за мен самата.
– Не мога да те обичам. Дала съм й цялата си обич и капка не ми е останала да раздавам.
– Кой знае колко всеотдайна и добра и щедра се чувстваш в момента. Сигурно дори се мислиш за един вид жертва.
Усещам как в очите ми потрепват сълзи. Още миг и ще се отронят. Той също го забелязва и гласът му омеква.
– Нали знаеш колко е лесно да даваш, когато обичаш. Много по-трудното е да владееш нуждата си да даваш. Трудното е да не обвързваш с любовта си, да не задължаваш с нея… Трудното е да обуздаваш любовта си.
– Това ли си дошъл да ми кажеш? Така ли смяташ да ме утешиш?
– Не съм дошъл да те утешавам! Дошъл съм да ти кажа да си налягаш парцалките. Дошъл съм да ти кажа, че си тук, за да живееш. За да приемаш мига такъв, какъвто идва. Забрави илюзиите за споделянето. Сама знаеш, че човек винаги е сам. Независимо с колко хора е заобиколен. Дори вкопчен в друг човек, пак е сам. Важното е да приемеш самотата. Да се научиш да носиш товара й и въпреки него пак да обичаш, пак да се радваш, пак да живееш. Да се научиш когато обичаш, когато се радваш, когато се чувстваш жива, да не забравяш за товара. Ще имаш ли сили за това?
Объркана съм. Трудно ми е да осмисля всичко, което ми казва, въпреки че вътре в себе си отдавна го знам.
– Ще отидеш ли и при нея?
– А ти какво си мислеше? Че съм създаден специално за тебе?
Свиквам с иронията му. Дори започва да ми действа успокоително.
– И ще й кажеш ли същите неща, които каза на мен?
– Ама ти май нищо не си разбрала. Не мога да й кажа същите неща. От мен тя ще чуе каквото е готова да чуе.
– Добре де, а ще я накараш ли да те обича?
Денят изглежда отегчен.
– Нищо не мога да я накарам. Не мога да накарам никого да ме обича, нито да чувства каквото и да е било. Ще ме обикне, ако сама намери сили за това.
– Поне ще опиташ ли? – питам аз с последна надежда.
Денят кима усмихнато.
– Винаги опитвам. С всички опитвам.
Поглеждам го. Той се усмихва и отново ми подава ръка. Целият е игра на светлосенки. Целият е трептене. Не знам дали ще успея да го обикна. Тъгата в мен е прекалено сгъстена, за да попия сиянието му. Знам, че няма да ми е лесно. Знам, че товарът ми ще бъде тежък. Знам, че радостта ще се преплита неотделимо с тъгата. Но въпреки това ми се иска да опитам.
Сядам в леглото и протягам към него ръка…

05.09.2001г.

Приказка за мрачната звездица

Да можех да започна тази приказка с "Имало едно време"… Както са започвали всички разказвачи на приказки откакто свят светува. Но аз не мога…
Тъй че – имам си една мрачна звездица. Открих я преди година. Съзрях я ей така – с просто око, без изобщо да я търся. Бях зарязала всички бинокли и телескопи на тавана. Стояха си там покрити с дебел слой прах, защото бях спряла да вярвам, че съм от хората, на които им е отредено да си имат пътеводна звезда. Всъщност аз дори не бях разбрала, че съм се превърнала в откривател на звезда. Просто в един момент осъзнах, че ми е станало светло. Странна работа… защото на моята Звездица не й се свети. Завива се в лъчите си, сгушва се в звездното си ядро и става съвсем невидима. И тогава и на мен ми става тъмно. Не бях чувала, че е възможно някой да отразява мрака, но на мен точно това ми се случва. Когато усетя звездичката угаснала, отразявам мрака й и го увеличавам. Сгъстявам го в себе си.
Понякога питам Звездичката защо не й се свети. Веднъж ми отговори, че не виждала смисъл в това. Разсърдих се и започнах да се тюхкам. "Брей, безброй звезди да има на небето, точно на моята ще й убягва смисълът да свети." После се сетих, че аз сама съм поискала тя да ми е звезда.
– Как така да не виждаш смисъл?! – скарах й се – Другите звезди питат ли за смисъл? Просто си светят!
– Е да, ама аз съм набедена звезда. Звезда съм само в твоята приказка.
Доплака ми се. Какво егоцентрично същество съм. Мисля си, че една звезда е длъжна да ми свети, само защото съм я открила и имам нужда от светлината й. Да, но реших да не й се давам.
– Знам, че си и много други неща, освен че си ми звездичка. Знам, че можеш да бъдеш и черна дупка, и ураганен вятър, и бистра река, и трънлив храст, и детски смях… Реките текат без да търсят смисъл и ураганите рушат, и децата се смеят, и драките скубят минаващите животни, и звездите греят. Ами ако и на тях им се прииска да си имат Смисли?
Научих се да ми е достатъчно да Съм. На теб не ти ли е достатъчно?
– И какво от това? Какво толкова, като Съм? Аз никаква диря не оставям зад себе си…
Объркана съм и започвам да се повтарям. Казвам колко светлина ми е дала и как цветовете изглеждат различни, когато са огрени от нея.
Звездичката мълчи. Сърди се, че се опитвам да й отнема правото да не й се свети.
Странна звездица. Имаше време, когато много исках да я разбирам. Сега ми стига светлинката, която си взимам от нея. Дори да е колкото светлинката на глухарче в бурен пролетен ден…

11.07.2001г.

Пуховски размисли за чудовища и звездички

"Дали бих обичала Чудовището си ако беше Различно?" и "Как въобще е възможно да обичам Такова Чудовище?" (И винаги когато най-много се чудиш как е възможно, най-силно го обичаш, просто защото не разбираш.)
И всичките тези въпроси ти откриват едно нещо – ако Чудовището ти – Звездичка беше различно, пък ако ще и най-съвършеното Чудовище на света, може би пак би го обичал, но със сигурност не би го обичал както сега. Защото сега го обичаш по този начин заради това, което то Е. Заради всички неща, които то е и които ти не разбираш. Заради моментите, когато е крехко като пясъчен замък и моментите, когато се държи като таралеж. Заради слабостта му, която те дразни и силата му, на която се възхищаваш. Заради присъствието му и отсъствието му. Заради разточителната му светлина и непрогледния му мрак. Но най-вече заради собствената си неспособност да събереш всички тези късове и нюанси и вибрации, които то представлява, в едно единно и ясно цяло. В нещо, което ти е прозрачно и достъпно.
И когато осъзнаеш това, всичко, което ти се иска да кажеш на Чудовището си е – "Не ми обръщай внимание, когато ти се сърдя и искам да те променям. В тези моменти аз сама не зная какво искам. Остани си такава, каквато си. Аз те обичам."

Камък, чакъл, пясък и две бири

Професор по психология застанал пред студентите от своя клас и вдигнал голям
буркан, който започнал да пълни с камъни. Когато го напълнил, той попитал
студентите дали буркана е пълен и получил положителен отговор. Професорът
извадил кутия с чакъл и я изсипал в буркана, като го разтърсвал лекичко, за
да може чакъла да изпълни празнините между камъните. Когато приключил,
отново попитал студентите дали буркана е пълен и отново получил положителен
отговор. Тогава, извадил кутия с пясък и я изсипал в буркана като го
потупвал, за да може пясъка да изпълни празнините между малките парченца
чакъл. Тогава отново се обърнал към студентите и ги попитал, дали буркана е
пълен и те били единодушни "ДА". Накрая професора извадил две кутии с бира и
ги изсипал в буркана, запълвайки празните места между песъчинките.
Студентите започнали да се смеят!
Сега – казал професорът – този буркан олицетворява Вашия живот. Камъните са
Важните неща – семейството Ви, Вашия партньор, приятелите, здравето Ви,
децата Ви – нещата, които дори всичко останало да е загубено, остават и
вашия живот е все още "пълен".
Чакълът олицетворява останалите неща, които са важни за живота Ви – работа,
къща, кола...
Пясъкът е всичко останало, което запълва живота – онези наистина малки неща, които ни се случват.
Ако сложите първо пясъка в буркана – продължил той – няма да остане място за
чакъла или за камъните. Същото ще стане и с Вашия живот. Ако похабявате
всичкото си време и енергия за малките неща, никога няма да имате време за
наистина Важните неща. Трябва да обръщате повече внимание на критичните неща
влияещи върху вашето щастие. Играйте с децата си, забавлявайте се с
партньора си... Винаги ще има време за работа, за чистене на къщата и за
поправяне на колата.
Винаги се грижете първо за камъните – нещата, които наистина си струват.
Изберете приоритетите си... останалото е просто пясък!
Един от студентите вдигнал ръка и попитал за значението на бирите и какво
олицетворяват те, а професорът отвърнал –
Радвам се, че ми задавате този въпрос. Просто исках да покажа, че независимо
от това колко претъпкан изглежда живота ви, винаги има място за две бири.

Смисълът на живота

Имало едно време едно момиче, което било много самотно.
То можело да МЕЧТАЕ.
Мечтаело през цялото време – мечтаело да бъде обичано и да обича,
мечтаело за бъдещето, мечтаело да бъде ЩАСТЛИВО,
мечтаело хората да са по-добри и светът да стане по-хубаво място за живеене…
През живота му преминавали всякакви хора – и добри, и лоши…
идвали и си отивали… Но то винаги оставало САМО…
В един момент се случило най-лошото – момичето спряло да мечтае…
СМЪРТ… Момичето се скрило и решило да не се показва,
защото НИКОЙ не можел да го разбере…
На негово място се родила ЖЕНАТА– тя се научила да разчита само на себе си,
да бъде силна, да крие емоциите си, да се справя САМА с живота,
да не очаква помощ от никого, да работи, да се забавлява,
тя всеки ден скривала момичето все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си,
за да го предпази… В един момент дори си въобразила,
че е успяла да забрави това малко момиче…

Но един ден се случило нещо, което преобърнало света й.
Появил се един човек… Жената в началото се питала
– защо да го допускам до себе си – и той ще се окаже като ОСТАНАЛИТЕ…
Но той се оказал РАЗЛИЧЕН.
Този човек малко по малко успял да пробуди момичето в нея
и тя не знаела какво да прави – било ново, страшно, нищо не се виждало напред,
но тя не искала да се обръща НАЗАД… Престрашила се и тръгнала…

Съдбата се намесила в живота й – намесила се, за да й докаже,
че най-хубавото изисква много болка и страдание, за да се постигне…
Тя осъзнала, че всичко в този живот happens for a reason,
че това е бил пътя, който е трябвало да извърви дотук,
за да го продължи С ТОЗИ ЧОВЕК и с него да стигне до КРАЯ на този път
– на пътя, наречен ЖИВОТ…

Защото този човек й доказал, че мечтите стават РЕАЛНОСТ,
че в този живот има и ОЩЕ, има много МЕЧТИ, които да сбъднат ЗАЕДНО,
има много УСМИВКИ и ЩАСТИЕ, което да дарят един на друг; показал й,
че съществува и ДРУГА РЕАЛНОСТ – реалност,
по-красива и от най-смелите й мечти…
И, някак неусетно, малкото момиче и порасналата жена се събраха в ЕДНО…
заради този човек…

15 неща, за които вероятно не знаеш или никога не мислиш

1. На света има поне петима души, които толкова те обичат че биха се простили с живота си заради теб!

2. На света има поне 15 души, които те обичат по един или друг начин!

3. Ако някой някога те е ненавиждал, то е защото е искал да бъде като теб!

4. Твоята усмивка може да донесе радост на всеки, дори на този, който не те харесва!

5. Всяка нощ има някой, който си мисли за теб преди да заспи!

6. Има такива, за които ти си целият свят!

7. Има такива, които не биха могли да живеят без теб!

8. Ти си единствен/а/ и специален/а/!

9. Има такива, които те обичат, а ти даже не си даваш сметка за тяхното съществуване!

10. Когато правиш грешки, от това винаги излиза нещо добро!

11. Ако мислиш, че светът ти е обърнал гръб направи и ти като него – обърни му гръб и Ти!

12. Ако мислиш, че нямаш шанс да постигнеш това, което искаш, вероятно няма да го постигнеш. Ако обаче вярваш в себе, вероятно рано или късно ще успееш!

13. Винаги помни комплиментите, които ти правят другите, забрави за заяждането!

14. Винаги казвай на другите какво мислиш за тях – ще се чувстваш по-добре знаейки, че те знаят за това!

15. Ако имаш чудесни приятели – отдели им малко време, за да им го кажеш!

10 фрази за живота

1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

3. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

4. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.

5. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него…

6. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си и да го оцениш.

7. Не плачи, когато всичко свърши – усмихни се, че нещо ти се е случило.

8. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

9. Стани по-добър човек и гледай да си наясно със себе си преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

10. Не си давай много много зор – най-хубавите неща се случват, когато най-малко ги очакваш.

За приятелството

Един младеж помоли:
- Кажи ни за Приятелството?
А той отвърна с думите:
- Приятелят ти е отговор на нуждата ти.
Той е твоята нива, където сееш с любов и жънеш с благодарност!
Когато приятелят ти говори от сърце, не се боиш да изразиш, както твоето съгласие, така и твоето несъгласие.
Но ако приятелят ти мълчи, ти непрестанно се вслушваш в сърцето му,
Защото в приятелството всички мисли, всички желания, всички надежди се раждат и споделят в безмълвна радост.
Когато се отделиш от приятеля си, не скърбиш, защото онова, което най-много харесваш в него, бива по-ясно в отсъствието му, както планината се вижда на катерача по-ясна откъм полето.
И нека в приятелството няма друга цел освен вглъбяването на духа.
Понеже любовта, която търси друго освен разкриване на собственото си тайнство, не е любов, а хвърлена напразно рибарска мрежа.
Най-доброто у теб да бъде за приятеля ти.
Ако той иска да опознае водите на прилива ти, нека познае и отлива ти.
Какво ти е сторил приятелят ти, та го търсиш да убиете времето?
Търси го да изживеете времето.
Нему е дадено да удовлетвори нуждата ти, не да запълни празнотата ти.
И в сладостта на приятелството нека има смях и споделена радост.
Защото в росата на дребните радости, сърцето намира утрото си и с нея то се ободрява.

Халил Джубран
Из "Пророкът"

За Радостта и Скръбта

Тогава една жена помоли:
– Кажи за Радостта и Скръбта.
А той в отговор й рече:
Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?
Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?
Както се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.
Чули сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала в леглото ви.

Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само, когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго ще се надигат и спадат.

Халил Джубран

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но са от тебе.
И въпреки, че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да даеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Халил Джубран

"Други плодове на самотата"

"Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да пребъдва във всичко що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите – може да се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи върховен смисъл, защото са нетленни."

Уилям Пен

"Безсмъртие"

"Достатъчно е да отворим някой речник. Боря се означава противопоставям волята си на чуждата воля, за да я пречупя, за да я поставя на колене, евентуално за да я унищожа. "Животът е борба" – ето един израз, който произнесен за първи път, вероятно е прозвучал като тъжна и примирена въздишка. Нашият век на оптимизъм и кланета е съумял да превърне тази ужасна формула във весела песничка. Може би ще кажете, че ако понякога е ужасно да се бориш срещу нещо, то да се бориш за нещо е благородно и красиво. Несъмнено е прекрасно да полагаш усилия в служба на щастието (любовта, справедливостта и т.н.), но ако обичате да назовавате усилията си борба, това означава, че зад благородството ви се крие желанието да проснете някого на земята."

Милан Кундера

"Малки жени"

"- Бел казва, че бедните момичета нямат никакви шансове, ако не проявяват настойчивост и находчивост - въздъхна Мег.
- Тогава ще си останем стари моми - решително обяви Джо.
- Така е, Джо, но по-добре да сте стари моми, отколкото нещастни съпруги или невъздържани момичета, които непрекъснато тичат след младежите и се опитват да си намерят съпруг – твърдо заяви госпожа Марч. – Не се тревожи, Мег. Бедността рядко отблъсква искрения приятел."

Луиза Мей Олкът

На брега на океана

Някъде, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала буря и сега мъжът с удоволствие вдишваше свежия морски въздух. Беше се замислил за нещо свое, когато забеляза едно дете. То вземаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Воден от любопитството си, старецът се запъти към него и тогава видя, че момчето взема изхвърлени от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега мъжът забеляза, че целият плаж е обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
- Какво правиш? – възкликна старецът – Ти си само едно малко момче, а тези звезди са хиляди. Нима мислиш, че би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами, аз току що промених нещата за тази морска звезда!

"Американска история"

“Често си спомням някакви епизоди, събития, хора, самия себе си, изпитвам носталгия по миналото, по детството, по младостта. Всъщност, има една – единствена реална носталгия – по миналото. Всичко останало е сурогат, фалшификат. Хората, които като нас с вас са се лишили от нещо в живота, често подменят носталгията по миналото с носталгия по страната, града, дома, природата. Но това е от неразбиране, от неумение да извличат важното и да систематизират. Нали можеш да се върнеш в града и да се убедиш, че той и сега си е задушен и мръсен, можеш да се срещнеш със старите приятели и да се убедиш, че те съвсем не са такива, каквито ги помниш – може и да са се променили, а може би просто са си били такива, но ти не си го забелязвал. Можеш да отидеш в парка, където си се разхождал някъде с момиче и да си признаеш, че по света има не по-лоши паркове, а вероятно и по-красиви, по-свежи, по-пъстри. Пък и девойката е по-добре да не срещаш отново, защото вероятно такава, каквато е сега, ще ти развали впечатлението. Ако пожелаеш, можеш да се върнеш във всички места, които някога си напуснал. Да се върнеш не сега, а утре, а ако не утре, то някога по-късно, защото почти винаги животът дава втори шанс, почти всичко е обратимо във времето. И това, което сега ти се струва, че ще си отиде завинаги и повече никога няма да се случи, почти винаги се връща, появява се отново и ще ти даде нова възможност. Необратимо е само едно. Само смъртта не дава втори шанс.”

„Така е, винаги можеш да се върнеш, но когато го направиш, носталгията по всичко, което до неотдавна те е мъчило, се разтваря, изчезва. Само в миналото не можем да се върнем. Не можеш да върнеш онова момиче, с което си се разхождал, то е само на снимката и в паметта ти. Не можеш да върнеш среднощните спорове с приятелите, защото тях вече ги няма там, пък и няма защо да спориш, и без това всичко е ясно. Можеш да се върнеш в града и в парка, но не и в тогавашното си възприятие, в усещанията от този парк, а нали именно в усещанията се крие цялата прелест, не в самия парк. Единственото място в което не можем да се върнем е миналото и затова само по него изпитваме носталгия. Защото може да има носталгия само по невъзвратимото.”

Анатолий Розовски

Унес

Говори, говори, говори –
аз притварям очи и те слушам!
– Ето, минахме сънни гори
И летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Тоя път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим? –

– Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!

Елисавета Багряна

Аз вярвам в мълчаливата любов...

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста...
Аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледът не гасне,
Докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.

тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

Защо

Защо е невъзможно и защо боли,
защо като е сладко – толкова горчи,
защо като догаря – повече гори
защо ме наранява, а няма в мен сълзи?

Защо е невъзможно и защо боли,
защо като е слънце – вътрешно вали,
защо като е лято – в мен се заскрежи,
защо ме наранява и защо горчи?

Защо е невъзможно и защо боли,
защо ме нараняват твоите очи,
защо ме утешават твоите сълзи,
защо е невъзможно след като боли?

Не се завръщай

Ти пак ме молиш!
Очите ти така невинно гледат,
очите ти са пълни с разкаяние.
"Прости" – изплакваш ти
и може би сама си вярваш,
сама вживяваш се до болка.
И твоят гениален артистизъм
би трогнал не едно сърце.
Но мене – не!
Не е за пръв път.
И няма да е за последен.
Познати са ми всички твои сцени
и зная наизуст
в коя от тях ще бъдеш скръбна,
в коя от тях
ще се усмихнеш изкусително.
Но свърши се
с театъра на твойта чувственост,
завесата се спуска бавно.
Да си спестим, приятелко, спектакъла
във който двамата
ще бъдеме измамени герои.
Не се надявай повече на състрадание,
душата ми не е салон
и бутафорно отчаяние не я докосва.
Не ще получиш капка милост.
Не съм служител в християнска църква,
да опрощавам до безкрайност.
Ще кажеш – Не зная как се случи,
ще кажеш,
че ти си се бунтувала срещу лъжата
разкъсваща сърцето
слабо само в този миг!
Но може ли с разкъсано сърце
ти чужди устни да целуваш,
но може ли с разкъсано сърце
да шепнеш клетвени слова на друг?
"Самотна бях, така самотна" –
и ето някак си "по женски "
не си могла да устоиш
и мислейки за мене,
копнеейки по моята далечина
прегръщала си чужди рамена.
Но как за мен си мислила,
но как копнееше по мене,
ръце преплела в чуждите коси?
Не е ли тази твоя жажда –
ненаситна болест?
Не е ли тя – отровата на твойта кръв?
Не ме моли!
Не искам да прощавам.
Не мога вече да простя.
И аз съм имал трудни дни,
и аз без топла дума съм оставал,
и аз вървях през нощите студени
и сам приличах на студена нощ
и имаше ли някъде ръка да ме погали
и имаше ли някъде очакващ ме подслон?
Сърцето ми бе смешен рицар –
отказваше турнир на евтините дами
и хвърлените им цветя
изстиваха нестигнали до него.
Дочака те
и ти раздаде всичко!
Една троха дори не си запази.
А ти?
А ти я сбърка с нещо,
което се купува в магазин.
И ей така, по твоему, "по женски",
на вятъра раздаде я за часове.
"Прости "?
Защото вече си разбрала,
че всъщност само мен обичаш?
Възможно е,
но с колко устни беше спорила,
и с колко длани беше убеждавана?
На сантиметри дишаме един от друг,
а сме така далечни.
Презирам те и ми е жал –
но да погаля, значи да се върна,
а връщане във обичта не знам.
Иди си!
И никога не се завръщай.
Сега съм като пепелище.
Вземи, гребни от тази пепел топла още,
щом искаш толкова да бъдеш с мене.
Това е моята последна щедрост.
След няколко секунди
ще изстине
и аз в ръцете ти
ще се превърна в минало!

Иля Велчев

Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.

Като принц от приказките, сам
търсих в пещерата великана –
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.

Но нима вълшебства трябват тук?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках със юмрук,
но вратата се затегна двойно.

И когато в гняв и смутен страх
сложих върху бравата ръката,
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...

Не, не била тъй вълшебна тя,
окована с катинари тежки –
чакала човешката врата
да я стоплят дланите човешки!

Дамян Дамянов

Ревност

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук –
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Дамян Дамянов

Мила моя, не питай
пиша ли стихове още,
още ли ме будят звездите
в звездните нощи.
Все така ли – безнадеждно
се влюбвам във всяко момиче,
помня ли твоята нежност,
още ли те обичам?

Трябва ли да те обичам –
ти си отплувала лодка.
Но се влюбвам във всяко момиче
с твойте черти и походка.
Още ме будят звездите –
даже в беззвездни нощи.
Още помня очите ти,
стихове пиша още.

Обичам те и те целувам

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие –
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

Жена

Навярно винаги ще те обичам
и ще откривам в теб безброй неща
бъди каквато си, това е всичко
това е тайната на любовта

Бъди загадъчна и пряма
Непредвидима като дъжд
Непостоянна като вятъра –
подухнал изведнъж

Навярно винаги ще те обичам
и ще откривам в теб безброй неща
Бъди една жена, едно момиче
с едно сърце, с безброй лица

Бъди красивата Елена,
която Омир вдъхнови
Бъди Мария Магдалена, но бъди...

Знайни незнайни, скрити и явни
вечните тайни, тайните на любовта
Минали, днешни, бъдещи вечните
Всички се срещат във твоето име жена.

А ако някога, недай си боже,
Но както често става в този свят
Решиш че повече със мен не можеш
и че не съм ти вече мил и драг
Ще се сбогувам без обида,
а с благодарност за това
че те познавах, че те има и сега!

Влади Тотев

Блян

Несъвършен. Несбъднат. И далечен.
Невидимо присъстващ в моя дом.
Недостижим. Недосънуван. Вечен.
И като айсберг ледено студен.

Първичен. Нежен. Шеметно опасен.
Жадуван. Дълго чакан и мечтан.
Измислен. Нецелунат и прекрасен.
За мен ще си останеш само блян.

Помня те, помня те още
и мисля за тебе денем и нощем!
Помня те, помня те, мила,
и плача... и търся в сълзите закрила!
Помня те, помня теб и ръцете ти и очите,
помня колко прекрасни ни бяха мечтите!
Помня гласът ти омаен,
помня и погледът ти потаен,
помня и устните красиви...
и миговете ни щастливи!!!
Помня всяка твоя дума,
всеки жест,
помня! Всичко помня и до днес...
Помня всяка наша песен,
помня нашите неща,
а сега когато ти си тръгна
с теб и част от мен умря!
Помня и милувките ти,
помня я,
помня и целувката ти!
А ти помниш ли как тя сложи края
и сега не си със мен,а си във Рая?!
Аз вярвам, че си там и помниш,
помниш всичко и знаеш колко те обичах!
Още те помня и още те обичам!
До края ще те помня, на Бога аз се вричам!!!

Колко съм те чакал…
преброих си дните
преброих минутите
от затварянето
до отварянето на вратата…
колко съм те чакал…
дните и минутите
пресметнах във примигвания
във преглъщания
във сълзи за единица време…
във издишвания
в паузи от вдишване до вдишване
във моментите забравили издишванията…
колко съм те чакал…
в стъпките, които ме отминаха
в стъпките, които спряха
но не бяха твоите
в глътки алкохол
в капчици вода
в брой дълбоки… вдишване-издишване… трева…
колко съм те чакал…
в спазмите на жадните ми пръсти
сплели ритъма си с този на сърцето ми
в трепванията на скулите ми
в скърцанията на зъбите ми
разтресли ме така че дръжката да трепне
колко съм те чакал…
във взирания дръжката… да… трепне…
(трепни! (ела …) (просто е л а)
във взирания дръжката да трепне…
така! точно така!
поглед
(колко съм те чакал……)
усмивка
Колко съм те чакал?

А ти защо мислиш, че съм чакал?...

Очите ми те търсят

Очите ми те търсят – във вечността…
И плачат, защото не те намират.
Очите ми искат да те целунат
И да спрат да ронят сълзи.
Моите ръце имат нужда да те докоснат,
Искат само теб да прегръщат.
Сърцето ми безумно те търси. За да те обича.
В сърцето ми има място само за теб.
Широко отворени очи – търсят теб.
Едно сърце, което те иска.
Едно момче, което те обича.
Обичам те, ала теб те няма.
На небето има звезди, но… няма луна…
Сега някой друг те притежава.
Търсих те, ала не те намерих…
Обичам те.
Дано някога прочетеш тези редове…

автор: rento

Моят първи опит

Моят първи опит да живея без теб
се оказа провалът на моето сърце
и сега разбрах, че ти си вътре в мен,
и че ти си истинкото мое лице.

Моя първи опит да отворя очи,
когато до мен, когато тук ти не си.
Е, не успях, себе си умъртвих,
за пореден път душата своя разбих.

Моят първи опит аз да дишам без теб
Когато аз вдишах въздуха стана лед
И тогава прогледнах, тогава разбрах,
че когато си тръгна, аз сякаш умрях!

автор: anabel

Както всяка вечер
До каменния парапет
Прегърнати стоим.
–Ще ми бъде много тежко без теб!
Струва ми се
Не е имало в живота ми друга преди
Няма да има друга след теб!
Защо не мога да те взема със себе си,
Защо не мога да остана при теб?
–Не говори така... Ти си поет!
Ще напишеш стихове
И ще ти мине...
–Кой беше казал,
че всяка раздяла е малка смърт?
Тъгата като червей ще гризе
Сърцето ми...

Защо трябва да се разделяме?
Защо животът е толкова жесток?
–Не говори така...
Помниш ли, какво ти каза?
Че дори и надалеч
сърцето ти ще чува моя глас.
..............
А очите ти ме гледат
Тъй тъжно-нежно, тъй нежно-тъжно...
А в очите ти
Две капчици чисти блестят...

Не срещнах аз голямата любов!
А чаках я и търсех непрестанно...
Не се откликна тя на моя зов,
Над мен не грейна нейното сияние.

Пресичаха миражи моя път
Отровиха сърцето ми измами.
Боли ме, че годините вървят,
Че вече отминава младостта ми.

Тя може би е някъде край мен!
Тя може би зад сто моря блуждае...
Нима тъй ще умра неозарена
Без любовта голяма да узная?...

Още преди да те срещна
в живота си – теб съм обичал.
Колко години без шум са
сближавали двата маршрута!
Колко причини в света
са създавали тази минута!
Нежният сблъсък на влюбени атоми
Вик на вселени.
Още преди да започне
съдбата ми – ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Моите кошмари и приказни сънища,
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

Ще вярваш ли на моите ръце
дори когато нявга затреперят
и търсят в мрака твоето лице
от него капка сила да намерят.

Ще вярваш ли на моите очи
ако помръкнат нявга от обида
ако нощта за миг ги помрачи
и търсят в твоите утрото да видят.

Ще вярваш ли на туй сърце кажи
когато нещо зло му натежи
то твоето ще търси за утеха.