Приказка за хубавия ден

Събуждам се от едно забравено усещане. Сякаш някой ме гъделичка по клепачите. Отварям очи. Премигвам, за да препреча пътя на слънчевия лъч, който позлатява миглите ми. И тогава го виждам. Той е в стаята ми. Стои до леглото и ми подава ръка. За миг изпитвам радост. После се сещам за нея.
– Остави ме да спя – казвам му, или по-скоро си го помислям, защото все още съм в онова полусънно състояние, когато нещата ми се изплъзват и не знам кое е сън и кое е истина.
– Е, виж ме поне какъв съм хубав, де! Изобщо ли няма да ме погледнеш?
Поглеждам го. Хубав е, не може да му се отрече. Целият е едно бистро трептене. Една игра на цветове. Ласкаво синьо, искрящо зелено, слънчево жълто. Излъчва онова чисто и ясно ухание на лъчи, присъщо на някои летни утрини. Беше време, когато го чаках и го копнеех. Сега не.
– Какво искаш?
– Знаеш какво искам.
– А ти знаеш, че не съм в състояние да ти го дам. Спи ми се, така че ако обичаш…
– Ама ти разбираш ли изобщо, че аз съм един от последните хубави летни дни?
– И да разбирам какво? Нея я няма. Все ми е едно дали си някой съсухрен, оклюмал ноемврийски ден или ми размяташ тука слънчеви къдрици. Няма я, значи в теб няма смисъл.
– Олеле! И тази заприказва за смисли! Помниш ли времената, когато не ти трябваше да осмисляш нещата, а умееше просто да ги усещаш с кожата си? Направи го и сега. Усети ме.
– Не мога. Искам да ти се порадвам, но изпитвам само болка, че тя е далеч. Така искам да те усетя чрез нея, да изпитам радостта, която тя си взима от теб, да те видя през нейните очи…
– Проблем със зрението ли имаш?
Не мога да го понасям. Говорим на различни езици. Направени сме от различна материя. Нямам търпение да ми се маха от главата и на негово място да идва омърлушения ноемврийски ден. Сигурна съм, че с него ще се разбираме много по-добре.
Но летният ден неотстъпчиво и търпеливо присъства в стаята ми.
– Не можеш да разчиташ на чужди сетива. Не можеш да живееш чрез някой друг. Не можеш истински да ме споделиш с никого. Дори тя да е до теб, усещанията, които ще пробуждам в теб и в нея, винаги ще останат различни. Не си ли разбрала още колко уникален е всеки човек, колко неповторими са представите му за света, колко лични са усещанията му… Пробуди сетивата си, потърси радостта, която изпитваше преди. Виж ме. Усети ме… Аз искам само да ме обичаш.
Изведнъж ми става мъчно за него. И още повече за мен самата.
– Не мога да те обичам. Дала съм й цялата си обич и капка не ми е останала да раздавам.
– Кой знае колко всеотдайна и добра и щедра се чувстваш в момента. Сигурно дори се мислиш за един вид жертва.
Усещам как в очите ми потрепват сълзи. Още миг и ще се отронят. Той също го забелязва и гласът му омеква.
– Нали знаеш колко е лесно да даваш, когато обичаш. Много по-трудното е да владееш нуждата си да даваш. Трудното е да не обвързваш с любовта си, да не задължаваш с нея… Трудното е да обуздаваш любовта си.
– Това ли си дошъл да ми кажеш? Така ли смяташ да ме утешиш?
– Не съм дошъл да те утешавам! Дошъл съм да ти кажа да си налягаш парцалките. Дошъл съм да ти кажа, че си тук, за да живееш. За да приемаш мига такъв, какъвто идва. Забрави илюзиите за споделянето. Сама знаеш, че човек винаги е сам. Независимо с колко хора е заобиколен. Дори вкопчен в друг човек, пак е сам. Важното е да приемеш самотата. Да се научиш да носиш товара й и въпреки него пак да обичаш, пак да се радваш, пак да живееш. Да се научиш когато обичаш, когато се радваш, когато се чувстваш жива, да не забравяш за товара. Ще имаш ли сили за това?
Объркана съм. Трудно ми е да осмисля всичко, което ми казва, въпреки че вътре в себе си отдавна го знам.
– Ще отидеш ли и при нея?
– А ти какво си мислеше? Че съм създаден специално за тебе?
Свиквам с иронията му. Дори започва да ми действа успокоително.
– И ще й кажеш ли същите неща, които каза на мен?
– Ама ти май нищо не си разбрала. Не мога да й кажа същите неща. От мен тя ще чуе каквото е готова да чуе.
– Добре де, а ще я накараш ли да те обича?
Денят изглежда отегчен.
– Нищо не мога да я накарам. Не мога да накарам никого да ме обича, нито да чувства каквото и да е било. Ще ме обикне, ако сама намери сили за това.
– Поне ще опиташ ли? – питам аз с последна надежда.
Денят кима усмихнато.
– Винаги опитвам. С всички опитвам.
Поглеждам го. Той се усмихва и отново ми подава ръка. Целият е игра на светлосенки. Целият е трептене. Не знам дали ще успея да го обикна. Тъгата в мен е прекалено сгъстена, за да попия сиянието му. Знам, че няма да ми е лесно. Знам, че товарът ми ще бъде тежък. Знам, че радостта ще се преплита неотделимо с тъгата. Но въпреки това ми се иска да опитам.
Сядам в леглото и протягам към него ръка…

05.09.2001г.