Детството

Мисълта ме накара да се върна назад във времето... в моето детство. Моето така скъпо и незабравимо детство. Най-хубавия период от живота ми до сега. Такова безгрижие, свобода, игри, приятели, лудории, по цял ден навън – нямаше ги скапаните компютри, мам*а им! Зарекла съм се, че на детето си един ден няма да му давам да си боде очите пред компютъра! Ама сега времето вече е такова, че всички деца от малки тъпеят пред компютрите, вместо да излезнат навън и да си изкарат цялата енергия. Айде сега на мен компютрите ми излезнаха виновни... А аз не мога без тях. Бих дала всичко, за да преживея отново онези незабравими мигове на безкрайна сплотеност и истинско приятелство.
Аз винаги съм предпочитала по-енергичните игри. Спомням си, когато играехме на криеница от сутрин до вечер месеци наред без да ни омръзва, и всякаквите останали игри... стражари и апаши, гоненици, през зимата си правехме снежни замъци и целехме хората по улицата със снежни топки и се криехме в замъка, когато през лятото си правехме водни бомби с балони. Когато се катерехме по дърветата за джанки (аз бях най-неможещата в това отношение – дървото беше много високо и сложно, а така ми се искаше – всички се качваха, а аз чаках долу да пускат джанките), когато беряхме лешниците от дървото, разделяхме си ги по равно и ги чупехме с камък за да ги изядем. Когато играехме футбол и момичетата и момчетата и винаги се издразвах на едно от момчетата (най-добрия ми приятел) и почвах да го бия (той ми свикна и не бягаше). Нарочно се заяждахме и правехме войни с децата от съседната площадка. Те винаги ни гонеха да ни бият, а ние се криехме и заключвахме по входовете (спомням си един път не излезнахме два часа от единия вход, а пък бабите ни се караха, че вдигаме много шум и нямаме работа по входовете). Никога не съм си играла с кукли. Помня, че като малка ми бяха донесли от чужбина едва ли не първата кукла Барби, а аз кво мислите направих с нея – изядох й краката. Приятелките ми имаха отвратителния навик да изкарват навън куклите си и всички възможни атрибути към тях и аз адски много им се дразнех и им разбутвах всичко и им развалях игрите. Имахме си по едно време едно кученце, което живееше в едно мазе и ние през прозорчето го гледахме, хранехме, галехме, то излизаше да си играе с нас... кръстихме го Рошко... ехх колко сладки години бяха тогава. И като почнах да ходя на училище даскалката казваше, че съм много палава – наравно с момчетата. Когато се викахме от вход на вход да се съберем да излезнем навън, когато си говорехме до късно навън и после се изпращахме взаимно, защото ни беше страх да се приберем сами в тъмното (добре че едно от момчетата – същото, което го биех като играехме футбол, беше от моя вход – съседче)... и когато като пораснахме се разделихме...

29.04.2007г.