Не се завръщай

Ти пак ме молиш!
Очите ти така невинно гледат,
очите ти са пълни с разкаяние.
"Прости" – изплакваш ти
и може би сама си вярваш,
сама вживяваш се до болка.
И твоят гениален артистизъм
би трогнал не едно сърце.
Но мене – не!
Не е за пръв път.
И няма да е за последен.
Познати са ми всички твои сцени
и зная наизуст
в коя от тях ще бъдеш скръбна,
в коя от тях
ще се усмихнеш изкусително.
Но свърши се
с театъра на твойта чувственост,
завесата се спуска бавно.
Да си спестим, приятелко, спектакъла
във който двамата
ще бъдеме измамени герои.
Не се надявай повече на състрадание,
душата ми не е салон
и бутафорно отчаяние не я докосва.
Не ще получиш капка милост.
Не съм служител в християнска църква,
да опрощавам до безкрайност.
Ще кажеш – Не зная как се случи,
ще кажеш,
че ти си се бунтувала срещу лъжата
разкъсваща сърцето
слабо само в този миг!
Но може ли с разкъсано сърце
ти чужди устни да целуваш,
но може ли с разкъсано сърце
да шепнеш клетвени слова на друг?
"Самотна бях, така самотна" –
и ето някак си "по женски "
не си могла да устоиш
и мислейки за мене,
копнеейки по моята далечина
прегръщала си чужди рамена.
Но как за мен си мислила,
но как копнееше по мене,
ръце преплела в чуждите коси?
Не е ли тази твоя жажда –
ненаситна болест?
Не е ли тя – отровата на твойта кръв?
Не ме моли!
Не искам да прощавам.
Не мога вече да простя.
И аз съм имал трудни дни,
и аз без топла дума съм оставал,
и аз вървях през нощите студени
и сам приличах на студена нощ
и имаше ли някъде ръка да ме погали
и имаше ли някъде очакващ ме подслон?
Сърцето ми бе смешен рицар –
отказваше турнир на евтините дами
и хвърлените им цветя
изстиваха нестигнали до него.
Дочака те
и ти раздаде всичко!
Една троха дори не си запази.
А ти?
А ти я сбърка с нещо,
което се купува в магазин.
И ей така, по твоему, "по женски",
на вятъра раздаде я за часове.
"Прости "?
Защото вече си разбрала,
че всъщност само мен обичаш?
Възможно е,
но с колко устни беше спорила,
и с колко длани беше убеждавана?
На сантиметри дишаме един от друг,
а сме така далечни.
Презирам те и ми е жал –
но да погаля, значи да се върна,
а връщане във обичта не знам.
Иди си!
И никога не се завръщай.
Сега съм като пепелище.
Вземи, гребни от тази пепел топла още,
щом искаш толкова да бъдеш с мене.
Това е моята последна щедрост.
След няколко секунди
ще изстине
и аз в ръцете ти
ще се превърна в минало!

Иля Велчев