Само Ти

Ако сега пиша за последен път искам да Ти кажа толкова неща. Неща, които може да нямам възможност да кажа никога повече – на Теб, дори да изрека пред себе си, да ги изживея поне още веднъж.
Такова спокойствие, такава хармония, такава съвършеност и свързаност с цялата Вселена. Когато ме хванеш и когато потъна в прегръдките Ти. Тогава Светът е пълен и завършен. Тогава усещам какво значи наистина щастие и това да бъдеш част от нещо истинско. Да бъдеш част от Всичко. И Всичко да е в теб. Нищо друго не ми трябва в този момент и нищо не е излишно. Съвършенството е пълно. Само Ти можеш да създадеш това усещане. Само Твоето докосване, Твоята прегръдка, Твоето гушване ми носи Всичко – всичко, от което имам нужда, за да се почувствам истински щастлива и пълна.
Да забравиш за всичко друго, да нямаш нужда от нищо друго – това е съвършенството. А така ме караш Ти да се чувствам аз. Да копнееш само за едни единствени ръце, пръсти, целувки, дъх... само те да те правят специална. Само и единствено мисълта за Теб да е достатъчна в главата ми, за да бъде денят ми смислен. Само Твоят глас да носи успокоението – само това, че съм го чула днес. Само Ти, Ти, Ти...

20.03.2008 (четвъртък)

Най-накрая

Най-накрая след толкова
нощи проплакани,
сънища прогонени,
надежди изкрещяни,
молитви изказани,
мечти нарисувани,
болки понесени,
успявам да прогледна.
Очите ми отварят първите лъчи на утринното слънце. Лъчи – толкова ярки, лъчи – чиято топлина ме гали с най-голямата нежност, докосват ме, за да ме събудят по най-приятния начин.
Събудена, отворила по детски любопитни очи, спокойно очакваща, посрещам най-прекрасния ден след толкова време.


27.02.2008 (сряда)

Позволи ми

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога.
Аз, не зная защо, но не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежната улица. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай.
Неизвестно къде –
съществувай.
Неизвестно с кого –
съществувай.

И си спомняй за мене понякога.


Христо Фотев

Тържеството на моето същество

Отново съм тук! Отново съм жива! Животът днес е хубав! Всичко в мен е живо и кипи. Заредена съм. Вървя с една голяма усмивка – на лице и в главата си. Тази на лицето ми е породена от тази в главата ми. От спомена за една друга усмивка. Най-бялата усмивка, която съм виждала. Допълнена от две тръпчинки. Сладко е! Трябва и ти да го видиш. Но имай предвид, че не всеки го забелязва. А то е прекрасно. Това лице... Едни сини очи ме гледат. Прекрасни сини очи, гледащи ме по един необикновен начин. И в този момент аз изгарям, отново се прераждам и живея. Всичко в мен се преобръща – трепва нещо тук вътре, краката ми омекват... 
...
И ми идва да крещя силно – Хора, ВЛЮБЕНА съм!!!

11.02.2008 (понеделник)