Нова Година

Нова Година! Имайки предвид с кого празнувах миналата Нова Година и какво се случи и какво ми струваше това... тази година съм в затаено очакване какво ще се случи сега. Най-ироничното е, че ще празнувам със същия човек и същата компания... И виждайки преди известно време (пътуването ни за Студентския празник) как се случва абсолютно идентичната ситуация от миналата година и как съдбата си върна всичко... просто очаквам и сега да се случи нещо идентично. Сигурна съм! Интересното е какво, защото с въпросния човек вече сме в малко по-различни отношения и поне спрямо него съм застрахована против разочарование. Е, Съдба, аз отново те очаквам! :)

Писмо до Дядо Коледа

Малко съм големичка за писма вече, а?! :) И като едно голямо и послушно (и не чак дотам послушно) момиче си пожелах нещо на Дядо Коледа тази година. Не знам дали точно на него си го пожелах или на Новата Година... или на звездите... или май най-вече на себе си го пожелах... но знам, че си определих срок да се сбъдне за Коледа – да направи тазгодишната ми Коледа – Вълшебната Коледа. Или пък хааайде малко аванс да си дам (в случай, че не стане за Коледа, да не се разочаровам толкова много, да поудължа малко срока) – на връх Нова Година с настъпването в новото начало да настъпи и Вълшебството ми. Та... в очакване и вяра съм Вълшебството ми да се случи (пък ако не на връх Нова Година, то поне през нея :) )!

23.12.2008 (вторник)

Кървави сълзи

Нож забиваш в моето Сърце и издълбаваш Своя образ все по-дълбоко. Искаш да го нося завинаги в мен. Искаш болезнения спомен винаги да ми напомня за Теб. Да пари там вътре само щом помисля името Ти.
Като стрелички се забиват думите Ти една по една. И все едно ровиш с тях бавно и болезнено. Кърви... Сърцето ми започна бавно да кърви. Всяка капка кръв е една сълза на моето Сърце. А Ти обичаш да гледаш как плача за Теб. Затова и продължаваш да раняваш там, където най-много боли. Да, аз продължавам да го правя. Знам, че това искаш. Е, сега самото ми Сърце плаче. Най-кървавите сълзи някога – за Теб. Твои са!

11.10.2008 (събота)

Обещание

Признавам пред света,
че ще претърся всичко,
за да Те намеря.
И Небето ще ми е свидетел,
Слънцето – водач,
Желанието – съдник.
Ще Те открия...

05.10.2008 (неделя)

Луната

Когато ти се плаче,
и повече думи нямаш,
погледни Луната –
там ще срещнещ моите очи –
разбиращи, гледащи Те
със същата нежност и безпомощност.
Това е достатъчно...

26.08.2008 (вторник)

Обичам Те!

Обичам Те!
Друго не искам да Ти кажа!
В този час, когато си някъде другаде,
и не искаш да чуеш моето име.

22.08.2008 (петък)

Следобед

Така искам сега да си
легна до Теб, сгушена
под юргана, ...
... и да
почувствам нежната
сигурност на ръката Ти.
Дъждът отвън да чука по
прозорците, а Ние да се
унесем в сладък следобеден
сън.

11.06.2008 (сряда)

Толкова ли Те Обичам

Толкова ли Те Обичам,
че от Сърцето ми кръв се стича?
Толкова ли Те Обичам,
че в дробовете ми е пълно с отрова?
Толкова ли Те Обичам,
че кръвта ми и тя е заразена с Любов?

Главата ми не знае вече какво е свобода,
какво е да не мислиш за Теб
и как звучи света без Твоето име.

Езикът ми всеки път се обърква,
умът ми всеки път ме лъже,
когато дори Теб Те няма,
да припознава Теб в човека отсреща.

Как е възможно ръцете да са толкова празни,
сърцето – толкова завоювано,
очите – толкова слепи,
а сълзите – толкова мокри и толкова за Теб?

Колко още ще е нужно да го повтарям?
Колко още ще е необходимо да го крещя?
Останах без дъх,
без ум,
искам да остана и без сърце... отново...
Искам да се върнеш за него... отново...
И да чуеш викът ми –
“Обичам Те!”.

06.06.2008 (петък)

Господи, благодаря ти

Господи, благодаря,
за силата и вярата,
за знанието,
които вървяха неотменно до мен.

Господи, благодаря,
за моят Ангел пазител,
за верният път,
които получих непременно от теб.

Господи, благодаря,
че беше до мен,
за търпението, което ми показа,
и любовта, която не спря да ме води.

Господи, благодаря!

21.05.2008 (сряда)

Колко голяма е тази любов?

Да държиш в ръцете си любов.
Да виждаш с очите си щастие.
Да усещаш със сърцето си трепет.
И всичко в един миг да се побира.
...
Колко голяма е тази любов?

21.05.2008 (сряда)

Отново

Отново...
Знаех...
Ти до мен...
Обич...
Желание...
Болка...
И вяра...
...
И прегръщаш...
И целуваш...
Аз – огън и страст...
Държа...
Погледа Ти...
Ръцете Ти...
Толкова изгарящо...
Истинско...
Толкова Ти...
...
И усещам...
Отново...
Знам...
Любов...
Ти...
Желание...
Болка...
И вяра...

21.05.2008 (сряда)

Лудо...

...
Ти...
Аз...
Целувка...
Любов...

21.05.2008 (сряда)

Силата на Времето и Силата на Любовта

Кое е по-силно? Времето или Любовта? Двете най-велики явления на света. Колко Време е нужно да забравиш, че обичаш и си обичал? Колко Любов е достатъчна, за да докаже, че Времето няма значение щом обичаш? Двете вървят заедно, а са пълни антиподи. Те не могат да вървят заедно – изглеждат несъвместими. А всъщност се поддържат. Времето помага на Любовта да се докаже колко е силна и истинска. Любовта помага на Времето да покаже, че само то може да излекува от нея. Двамата са най-големите си помощници. Но и врагове. Времето разделя Любовта на единия от Любовта на другия. Пречи им да се застигнат и никога да не се догонят. Любовта кара хората да намразват Времето, заради това, че то ги разделя. Любовта казва на Времето колко още да продължи. Любовта прави Времето безсилно пред нейната Сила и Времето прави Любовта безсилна пред неговата Сила. Така че... най-големите врагове са и най-добрите приятели. Двете противоположности се оказват допълващи се. Няма Сила по-голяма от Силата на Времето. И няма Сила по-голяма от Силата на Любовта.

07.05.2008 (сряда)

Обаждане

Вечер. Тихо е. В забрава потънала седя. Загледана в пламъка на единствената свещ, която гори в последния си час. Телевизорът говори, но кой ли чува празните слова. Забравила дори за реалноста дочувам отдалеч телефонен звън. Поглеждам – не може да си Ти. Това ли е, което виждам? Свещта продължава да гори. И телевизорът говори. Значи е истина – звъниш. “Ало!” се изплъзва от моята уста – бегло, плахо... като че от страх, че ще ми сториш нещо Ти – някакси виновно и сковано. Чувам Твоят глас отсреща – същият както винаги е бил – закачлив. Сякаш влизам в някаква друга реалност. От тук нататък отново започваме да съществуваме само аз и Ти. Забравям за спокойствието, за тишината и обещанията. Отново политам натам. Защото знам – не ме оставяш на мира. Говориш ми и сякаш поемам своята доза наркотик. Омагьосваш ме. Вече не съм същата. Мислите за Теб отново се оказват по-реални от самата истина. Мечтите, надеждите – всичко отново оживява. Как? И защо? Толкова ли съм слаба? Толкова пристрастена? А ти просто се обади да потвърдиш, как не си спазваш уговорките... и отново ме оставяш сама да потушавам илюзията за реалността...

26.04.2008 (събота)

Само Ти

Ако сега пиша за последен път искам да Ти кажа толкова неща. Неща, които може да нямам възможност да кажа никога повече – на Теб, дори да изрека пред себе си, да ги изживея поне още веднъж.
Такова спокойствие, такава хармония, такава съвършеност и свързаност с цялата Вселена. Когато ме хванеш и когато потъна в прегръдките Ти. Тогава Светът е пълен и завършен. Тогава усещам какво значи наистина щастие и това да бъдеш част от нещо истинско. Да бъдеш част от Всичко. И Всичко да е в теб. Нищо друго не ми трябва в този момент и нищо не е излишно. Съвършенството е пълно. Само Ти можеш да създадеш това усещане. Само Твоето докосване, Твоята прегръдка, Твоето гушване ми носи Всичко – всичко, от което имам нужда, за да се почувствам истински щастлива и пълна.
Да забравиш за всичко друго, да нямаш нужда от нищо друго – това е съвършенството. А така ме караш Ти да се чувствам аз. Да копнееш само за едни единствени ръце, пръсти, целувки, дъх... само те да те правят специална. Само и единствено мисълта за Теб да е достатъчна в главата ми, за да бъде денят ми смислен. Само Твоят глас да носи успокоението – само това, че съм го чула днес. Само Ти, Ти, Ти...

20.03.2008 (четвъртък)

Най-накрая

Най-накрая след толкова
нощи проплакани,
сънища прогонени,
надежди изкрещяни,
молитви изказани,
мечти нарисувани,
болки понесени,
успявам да прогледна.
Очите ми отварят първите лъчи на утринното слънце. Лъчи – толкова ярки, лъчи – чиято топлина ме гали с най-голямата нежност, докосват ме, за да ме събудят по най-приятния начин.
Събудена, отворила по детски любопитни очи, спокойно очакваща, посрещам най-прекрасния ден след толкова време.


27.02.2008 (сряда)

Позволи ми

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога.
Аз, не зная защо, но не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежната улица. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай.
Неизвестно къде –
съществувай.
Неизвестно с кого –
съществувай.

И си спомняй за мене понякога.


Христо Фотев

Тържеството на моето същество

Отново съм тук! Отново съм жива! Животът днес е хубав! Всичко в мен е живо и кипи. Заредена съм. Вървя с една голяма усмивка – на лице и в главата си. Тази на лицето ми е породена от тази в главата ми. От спомена за една друга усмивка. Най-бялата усмивка, която съм виждала. Допълнена от две тръпчинки. Сладко е! Трябва и ти да го видиш. Но имай предвид, че не всеки го забелязва. А то е прекрасно. Това лице... Едни сини очи ме гледат. Прекрасни сини очи, гледащи ме по един необикновен начин. И в този момент аз изгарям, отново се прераждам и живея. Всичко в мен се преобръща – трепва нещо тук вътре, краката ми омекват... 
...
И ми идва да крещя силно – Хора, ВЛЮБЕНА съм!!!

11.02.2008 (понеделник)

Щастлива

Щастлива ме правят приятелите – когато за пореден път ми докажат, че са с мен!
Щастлива ме прави и любимият човек – когато ми покаже, че всичко е споделено!
Щастлива съм, когато се случва това, което очаквам!
Щастлива съм, когато мога да имам това, от което имам нужда!
Щастлива съм, когато постигна някакъв успех и видя, че ме бива за нещо!

Изгарям

Изгаря ме денят
с безкрайната си продължителност
и ме изгаря очакването
да звъннеш отново Ти.

А е тишина
убиващо тихо е
и убиващо силно е
знанието, че мълчиш.

Знам, че не желаеш да чуеш.
Знам, че не желаеш да знаеш дори,
но нестихващото ми съзнание не спира,
очаква... и умира...

......

Колко болезнено е да знаеш, че няма!
Колко убиващо е да помниш било е!
Колко погубващо е да не знаеш къде е!
И колко жестоко е да обичаш и да не може...

07.01.2008 (понеделник)

Съдба

Съдба... За кой ли път се убеждавам в нея.
И за кой ли път (трети най-малко, поне тези са ми най-ясни в съзнанието) това лято ми се случва да видя начертани двата възможни пътя... и как избирам единия – винаги грешния, болезнения.
Първият път си направих едни планове за лятото, то излезе друго. Промениха ми ги доста лицемерно хора, които са ми уж най-близки.
Вторият път избързах. Ако не бях избързала, нищо нямаше да е така, както е сега. Нещата щяха да се развият по съвсем различен начин и нямаше да е същото.
Третият път го открих сега. Разрових се в стари разговори с един човек. Та понеже нашта връзка е невъзможна, но и двамата много се обичаме... Ми и тогава в началото още той си ми го е казал същото, което си говорим и сега. И ми е посочил точно момента, в който всичко се пречупва и се тръгва по другия път (грешния, разбира се)! Е, как да не мислиш, че има съдба! И как става така, че и двата пъти ни вкарва в грешния път (преди и сега)! Сега ще ни бута по него и ще продължава да ни засвидетелства колко сме един за друг. Както досега. Пък на третия път... знае ли човек...
Понякога знаеш, че избираш грешния път. Може би, защото не следваш желанията си, или не ти оставят възможност да тръгнеш по другия. Друг път не осъзнаваш, че тръгваш по него. И тогава е по-лошото. Като видиш след време какво е би могло да се случи, тоест като видиш другия път. Дали е по-лошият вариант? Как е по-добре – осъзнато или неосъзнато да тръгнеш по грешния път? Кога вината ти е по-голяма? А болката? Болката идва с осъзнаването. Така че, ако не е в началото, ще е после. Все тая. Ама не е все тая, щото докато осъзнаваш, че вървиш по неправилния съдбовен път, ще се изяждаш от яд и болка, че времето и пътят си тече, а ти нищо не можеш да направиш. А иначе – при свършен факт вече...?! Е, и тогава боли, де – тогава си блъскаш главата затова, че е можело нещо, но ти си бил със затворени очи за него. Започваш да се обвиняваш колко си глупав, къде си гледал, как е могло да не го осъзнаеш навреме, за да го промениш...
Та моите грешни пътища са такива – два от тях осъзнати и един, който сега открих, неосъзнат (сега го осъзнах). Кой най-много боли ли? Неосъзнатият! Не защото е бил неосъзнат... А защото е Последен!

27.08.2008 (сряда)

След това

Как да върна времето назад?
Не мога да живея без Теб!
Кажи ми как да Те накарам да ме обичаш отново!
...
Повече нямам какво да губя, след като загубих Теб.
Загубих и себе си...
Не мога да Те пусна просто така да си отидеш.
Искам Те в живота си!

Само с Теб се чувствах себе си.
Искам Те всяка една самотна минута.
Не ме оставяй да умра!
Как можа да се случи!
Нямаме вина!
Тръпката Ти не може да бъде предизвикана насила.
Само надеждата...
Само вярата остана...
Че ще продължавам да Те виждам...
Искам Те в живота си!
Няма да спирам да Те сънувам...
Няма да спирам да Те дишам...
Няма да спирам да Те усещам в Сърцето си...
Няма да спирам да Те искам...
Обичам Те!

01.01.2008 (вторник)

От днес

От днес вече светът не е същият.
Няма надежда...
Няма топлина...
Няма светлина...
Няма бъдеще...
Пусто е!
Студено е!
Чуждо е!
Теб Те няма!

01.01.2008 (вторник)

Ще те чакам

Когато излезна пак в студения свят, ще ми липсваш.
Ще мисля за Теб всяка секунда.
Обещай ми, че няма да ме забравиш!

Когато излезна отново, ще умирам от самота.
Ще умирам от студ.
Защото ще ми липсва топлотата, която Ти ми даваше тук вътре.
Ще Те чакам...

Няма да бъда далеч от Теб.
Всяка нощ ще сънувам за Теб.
Всяка сутрин ще Ти казвам мислено “Добро утро”.
Всеки ден ще се моля за Теб... за Нас.
А вечер... вечер ще стоя сама и ще Те чакам.

Когато си тръгна, започнах да умирам малко по малко.
Но Ти никога няма да узнаеш какво изпитвам аз.
Никога няма да си твърде далеч, нали?
Затова аз ще Ти обещая – ще Те чакам винаги... докрая!

01.01.2008 (вторник)

Как

Как да намеря път да излезна от този лабиринт?
Как да прогледна отново без да тръгнат сълзите ми да бягат уплашени от очите ми?
Как да накарам сърцето си да спре да бие?
Как да спра всеки дъх за Теб?
Как да спра да чувам как викаш името ми?
Как?
Как да живея отново... Без Теб?

01.01.2008 (вторник)

Тогава

...

Ти не ме държеше здраво
Нито пък ме притискаше
Просто ме остави плахо
Да се водя по разтуптяното сърце.

...

04.12.2007 (вторник)

Отведи ме оттук!

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката...
Или само с поглед ме издърпай нанякъде...
Скрий ме в шумните улици на града милионен
или в твоите спомени. Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали – иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!".
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по Дявола!
Трябва някъде място такова да има - за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! –
С чиста съвест си продавам душата!

Маргарита Петкова

Приятната компания?

С не чак до там приятна компания на живо или с твойта си виртуално? Е, това е въпросът, който ме занимава от вчера. Седя си снощи аз на терасата, пийвам си, хапвам си, абе изобщо пълен кеф... и спокойствие. И лап топа до мене. Мойта си музичка звучи. И естествено осъществяваме връзката с моя човек. Камери, микрофони... В тоз момент на почти пълно съвършенство се сещам аз за предишната вечер - за всички на масата, за приказките, за отново отрупаната маса, пиенето... и си викам - "Абе, че то вчера беше по-голем кефа, по-богато изпълнението, отде и да го погледнеш по-." Беше, бешеее, ама не беше! Ич даже! Затва и си се изнесох накрая като п... из гащи... Защо трябваше да чакам до края се чудя. Та си мисля сега - кво му трябва толкова на човека (на мен де) освен точните хора на точното място... пък то времето винаги ще е точно! Та така... сега се готвя пак за довечера на терасата.

27.07.2008 (неделя)
Берлин

Разруха

Целият свят се строполи върху ми
с най-голяма си и разрушителна сила –
Всепомитащо, неумолимо, унищожително...

Разкъсана някъде там изпод развалините
не мога да помръдна, не мога да усетя.
Студът с цялата си тежест е легнал върху мен,
а мракът е непоносим.

Не мога да открия всички парченца,
на които се разчупи моето същество.
Не мога да прогледна в цялата тъма,
на какво заприлича целият ми свят.

Лежа, а не мога да мръдна.
И да поискам не мога.
Загубих се цялата някъде там.
Моята смърт ме догони доволно.

Не искам да се вдигна, не искам да стана отново,
не искам да виждам, не искам да разбирам
в какво се превърнах Аз и Светът.
Искам да умирам...

25.11.2007 (неделя)

Защо

Седя срещу Теб и броя,
броя колко пъти мога да въздъхна по твоята хубост
и колко пъти мога да остана без дъх заради нея.

Толкова близо до мен – съсипваш ме
сипвайки в чашата си повторно
отпивайки глътка, и гледайки Те така ненаситно.
Никога няма да свършиш...

Говориш ми, а сякаш сънувам.
Не съм там – не чувам думите Ти.
Гласът Ти като нежна далечна отнесеност долита до мен
и аз се загубвам в мелодията му.

Твоята музика се забива в ума ми.
Искам да помня всяка Твоя песен
и когато съм сама, в мислите си с Теб
да звучи отново, да звучиш Ти.

Гледам Те и не знам дали виждам.
Виждам Те и не знам дали не сънувам.
Ръцете Ти, лицето Ти, косата Ти...
Истински, чувствени, нежни...
Нежни, чувствени, истински...

Защо си тук, защо съм тук, след толкова време на размисли, сълзи и болки?
Нима не усещаш, че в мен бие лудо, не спира едно уморено сърце?
Нима, за да докажем, че има още Любов?
Нима, за да повярваме, че има силата Време?
Нима, за да знаем отново, че има думата “Ние”?

13.11.2007 (вторник)

Липсва ми времето

Липсва ми времето, когато изтръпвах.
Липсва ми времето, когато не можех да мисля за нищо друго.
Липсва ми времето, заето единствено и само с чувството на обсебеност.
Липсва ми времето, когато не знаех коя съм, когато погледнех към Теб.
Липсва ми времето, което ме изпълваше.
Липсва ми времето, когато виждах смисъла.
Липсва ми времето, когато знаех какво е, как е и защо е.
Липсва ми времето на непрестанно преследване на неуловимото.
Липсва ми времето на денонощно гонене на непостижимото.
Липсва ми времето на непрестанно следене на далечната ми цел.
Липсва ми времето, когато имах цел.
Липсва ми времето, когато изгарях от копнеж.
Липсва ми времето, в което мечтите значеха всичко.
Липсва ми времето, когато мечтата ми беше Ти.
Липсва ми времето, когато единственото, което исках беше Ти.
Липсва ми времето, когато не заспивах.
Липсва ми времето, в което гледах непрекъснато Твоите снимки.
Липсва ми времето, в което слушах само Твоите песни.
Липсва ми желанието.
Липсва ми целта.
Липсва ми мечтата.
Липсва ми това чувство тук вътре.
Липсва ми тръпката, живеца, смисъла...
Липсваш ми Ти!
Липсва ми, когато Ти беше всичко!

29.10.2007 (понеделник)

Къде си

...

Неизвестността ме кара да се страхувам. Да се страхувам за Теб. Незнанието ме държи будна с въпроси, на които не знам отговора. Защо? Какво се случи, че изчезна така внезапно? Какво става с Теб?
Искам да знам кой стои сега до Теб, кой Те кара да се усмихваш и изобщо усмихваш ли се. До кого се будиш сутрин и изобщо будиш ли се до някой. Искам да знам някой грижи ли се за Теб, или Ти грижиш ли се за някой. Искам да знам дали някой Те изслушва, някой, който Ти подава ръка и се притеснява за Теб. Някой, който изобщо го е грижа поне мъничко за Теб и това как се чувстваш Ти. Има ли някой, който Те обича толкова, колкото заслужаваш само Ти?
Не знам дори на къде да тръгна да Те търся. 

...

07.10.2007 (неделя)

Още си в мен

Нощта ме обгръща отново със студените си сенки. Нощта – белязана със самота. Гледам в една посока и мисли ме объркват безмилостно. Ти, аз , ние... Защо ли все това изниква пред очите ми. Дори когато някой друг е там. Вдигам чашата и отпивам отново от напитката, която ще ме избави от натрапливостта Ти. Толкова си тук. Навсякъде си. Обсебваш целия ми свят, всичките ми мисли. Дори и като заспя нямам мира от Теб. Колкото и да бягам – Те настигам. И колкото по-бързо бягам от Теб, толкова по-бързо се озовавам отново в прегръдките Ти. Сънувам Те. Плача Те. Тъгувам Те. Възхвалявам Те в стиховете си. А Ти продължаваш да си толкова тук. Не разбра ли, че не Те желая повече в мислите си. Искам да се освободя от Теб. Болиш ме! Искам да избягаш от мен. Да се махнеш завинаги. Спри да ме преследваш навсякъде. Спри да бъдеш в мислите ми, когато трябва да не мисля за Теб. Спри да бъдеш в сънищата ми, когато искам да спя спокойно. Спри да бъдеш в думите ми, когато трябва да кажа нещо, а от устата ми излиза само Твоето име. Спри да бъдеш в очите ми, когато трябва да гледат някой друг. Спри да бъдеш в сърцето ми, когато трябва да бие за някой друг. Спри да бъдеш в душата ми, когато принадлежи на някой друг. Спри се! Спри ме! Пия, а Ти не излизаш от мен. Живееш там. Болезненo и жестокo не си тръгваш. Никой няма да Те извади от там. Как тогава да Те извадя аз...?

07.10.2007 (неделя)

Не мога да избягам

Не мога да избягам. Kолкото и да искаш не мога. Не мога да избягам от чувството си към Теб. По-силно е! Колкото и усилия да направих, накрая всичко се връщаше. Колкото и да не исках да страдам повече и да ме боли, не можех да спра. И колкото повече се опитвах да го заглуша, то все по-силно извираше от най-дълбоката част на съществото ми. Какво да направя повече? Безсилна съм. Не мога да го спра, а не мога и да Ти го дам. Страшно е. И боли. А искам да избягам от този порочен кръг. Искам, а не виждам изход. Явно съм обречена да Те обичам. И да страдам...
Опитах се да не мисля за Теб – но мислите ми нахлуваха с такава сила, с каквато ги спирах.
Опитах се да не се интересувам за Теб – но без да исках Те търсех. По навик.
Опитах се и да не Те търся – но Те намирах – във всяка моя мисъл.
Виждаш ли как се затваря порочния кръг? И колко е непроницаем. Жесток. Като най-унищожително изпитание стои пред мен.
Не мога да избягам от Теб. Не мога да избягам от онова “Обичам Те”, което крещи цялото ми същество след Теб. Аз съм заложница на това “Обичам Те”. И само Ти можеш да ме освободиш от този затвор. Пусни чувството да полети към Теб. Позволи ми да Те обичам.

11.08.2007 (събота)

Поне още веднъж

Поне още веднъж да можех да видя лицето Ти. Само още веднъж да погледна в очите Ти. Да застанеш пред мен. Да Ти се усмихна. Да ме увериш, че всичко е наред. Че си добре. Че си щастлив. Ако можех поне още веднъж да хвана ръката Ти. И с онази увереност в гласа да ти кажа “Здравей”. Ако можеше да ме погледнеш поне още веднъж с онзи Твоят поглед. Ако можех поне още веднъж да видя прекрасната Ти усмивка. Ръцете Ти, лицето Ти, осанката Ти... Да Те видя как вървиш уверено, а след това седнал спокойнo. Да видя всяко Твое движение поне още веднъж. Поне още веднъж да чуя гласа Ти. Поне още веднъж да застана до Теб. Поне още веднъж да вървим по улиците на града. Поне още веднъж да можеш да погледнеш на мен, както преди онзи ден, в който всичко се развали. Поне още веднъж да имам шанса да изрека всичко, което не успях да изрека тогава. Поне още веднъж да Ти кажа колко те обичам...

11.08.2007 (събота)

Писмо

Пиша... в цялото си безсилие да проговоря. Да застана пред Теб и отново да Те погледна в очите. Страх ме е. Страх ме е ако го направя дали няма да срещна както преди същата студенина в погледа Ти. Страх ме е да чуя гласът Ти. Или по-скоро думите, които биха могли да излязат от устата Ти, продиктувани от разума. Страх ме е дали плашещата ме Твоя непоколебимост още живее в Теб. Слаба съм. Слаба съм да го направя. Страх ме е да се изправя пред страха си. Пред Теб. Моят страх си Ти. С колкото и болка да изричам това. А толкова искам да го направя. Колко искам да имам смелостта да застана отново пред Теб и с вдигната глава да Те погледна в очите. Защо изглеждаш толкова страшно в моите очи? Или може би аз иглеждам прекалено слаба в собствените си очи? Слабост, която бих могла да превъзмогна единствено ако ми помогнеш. Но защо търся помощ?! Искам само да се обърнеш по онзи начин към мен и да ми покажеш, че няма от какво да се страхувам. Че това си Ти. А защо не го направя сама? Може би се страхувам безпричинно? Незнам... и как да го разбера, след като не се престрашавам. Затова Те моля за помощ... А така исках да вдигна телефона! Само за да чуя гласа Ти и да затворя. Да разбера, че Ти все още си Там. Исках и да Те попитам “Как си?”. Имах нужда да се успокоя, че си добре и че всичко е наред.

Пиша... защото искам да разбереш как се чувствам. Искам да знаеш какво се случи с
мен, след като Ти си тръгна. От този ден нататък нямаше смисъл да продължавам. Не желаех. Нямах нужда. Търсех единствено първата възможност къде и как да се скрия от всички и всичко. Исках да забравя за всички и всичко. Те не ме интересуваха. Исках да остана насаме с мислите си и спомена за това, което се случи. И защо?! За да ме боли? Не, просто така запазвах и последната частичка от Теб в Мен. Така, както пазя всяка една останала. Странното е, че бягах от всичко останало, само не и от болката. Аз сякаш я гонех. Беше ми приятно да съм в нейната компания, защото така бях с Теб. Последния начин, който ми остана да бъда с Теб – чрез болката по спомена. А болката – това беше Ти. Споменът – също.

Пиша... защото само това ми остана след като изгубих Теб. Преди пишех, възхвалявайки нашата споделена любов. Нашите общи емоции и преживявания. Сега пиша, изкарвайки цялата мъка стаена в мен. Изхвърляйки я, за да я видиш. Съжаление ли очаквам?! Колко съм жалка и наивна... наивна до глупост.

Пиша... защото не мога да изрека онова, което искам да Ти кажа. А то е толкова много. Не знам откъде да започна. Затова ще започна от края – “Искам те обратно в живота си!” и ще завърша с началото – “Обичам те!”.

09.08.2007 (четвъртък)

Монасите, реката и момичето

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Когато стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само че другият монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:
- Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:

- Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си...

Признание

В сърцето ми – Твоят сърдечен ритъм.
В косите ми – следи от Твоите пръсти.
В очите ми – Твоят поглед светлее.
В ръцете ми – топлината на Твоите длани.
На устните ми – извивката на Твоите устни.
На върха на езика ми – "Обичам те...".

Евгения Иванова

Искам отново

Искам да се върна отново там,
където слънцето грееше,
където облаците бяха достижими,
а небето наше.

Искам да бъда отново там,
където следвахме пътеките,
поляните бяха наши
и звездите светеха за нас.

Искам да мога да усетя отново
Слънцето, звездите, небето и вятъра,
които ни следваха неотменно
и озаряваха нашия път.

Искам да се върна отново там – при Теб
Искам да бъда отново там – с Теб
Искам да мога да усетя отново – само Теб!


06.08.2007 (понеделник)

Ангел

Не тъжи...
Като ангел денонощно бдя над теб и ще те пазя...

Не плачи...
Аз ще се спася...

Живей...
Аз не ще умирам...

Бъди щастлива...
Ще се преродя...


26.07.2007 (четвъртък)

Докосване

 Моята ръка. В твоята ръка.
Говорят си. Без думи.

Моите очи. В твоите очи.
Танцуват. Пълнолуние.

Моето сърце. В твоето сърце.
Неделимо цяло е.

Моята душа. В твоята душа.
Ражда се. Начало е.

Теодора Савова

Правила за човешките същества

1. Ще получиш тяло –
Дали ще го харесваш или мразиш, то ще си бъде
твое през цялото време, докато си на тази земя.

2. Ще усвояваш уроци –
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот. Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.

3. Няма грешки има само уроци –
Израстването е процес на проби и грешки:
експериментиране. “Провалените” експерименти
също са част от процеса, както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва “успешен”.

4. Урокът се повтаря, докато се научи –
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини, докато го научиш.
Тогава продължаваш със следващия.

5. Усвояването на уроци няма край –
Няма част от живота, през която да
не се налага да усвояваш уроци. Докато
си жив, винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.

6. “Там” не е по-добре от “Тук” –
Когато твоето “там” стане “тук”,
ти просто ще откриеш друго “там”,
което пак ще изглежда по-добре от “тук”.

7. Другите за теб са само огледала –
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого, освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.

8. От теб зависи как ще изживееш живота си –
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими. Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб. Изборът е твой.

9. Отговорите от които имаш нужда, са в теб самия –
Отговорите на въпросите, поставени от Живота,
носиш в себе си. Трябва само да гледаш, да слушаш и
да вярваш.

10. Ще забравиш всичко това.

Чери Картър-Скот

А можех да те имам!

А можех да Те имам!
Можех да Те имам до себе си във всеки един момент щом се нуждаех. Можех да гледам в тези очи спокойно и без страх. Можех да се радвам на една искрена усмивка без да се притеснявам, че зад нея се крие любезност. Можех да стоя до Теб, можех да усещам дишането Ти, да чувам сърцето Ти, да следвам ритъма Ти... Можех да имам това, от което се нуждая отчаяно. Можех да имам всичко – Теб! Можех да бъда щастлива. Спасена!
Сега всичко изглежда различно. Ти си далеч – далеч от мен, далеч от очите ми, далеч дори от мисълта за мен... А аз съм все по-далеч от щастието. Единствено не си далеч от сърцето ми... Ти си вътре в него! Ти си там непокътнато. Ако можеше и от там щеше да избягаш веднага, но не можеш. Единствено там оставаш изцяло и завинаги моя любов! Там ще Те пазя, там ще се грижа за Теб, ще Те приспивам, ще Те целувам, ще Те прегръщам и ще Те обичам. Това, което не ми позволи да направя в Твоя живот.
Но аз Те имам! Нося Те в сърцето си. Винаги с мен – до мен. Когато Те пожелая, Ти си тук. А аз Те желая всеки миг. Вървиш с мен навсякъде, седиш до мен, лежиш до мен... Странно обаче защо след като Те имам навсякъде в сърцето си, продължавам да не съм щастлива...
А можех да Те имам!

06.07.2007г. (петък)

Как

Как да погледна отново
Когато щом отворя очи
Всичко изчезва.

Как да усетя отново
Когато щом отворя сърцето си
Отново боли.

Как да обичам отново
Когато щом пожелая любов
Там отново си Ти.


06.07.2007 (петък)

Болка

Болка. Няма край. Единственото нещо, което е наоколо. Отвътре и отвън. Болка. Боли ме. Цялото пространство е изпълнено с това така тежко и задушаващо чувство, което отнема капка по капка моята сила. Задушава ме. Изпива ме. Обзема ме постепенно измъчващото чувство, че няма да мога да си поема дъх. Всичко около мен ми се струва вече невъзможно далечно, недостижимо, неосъществимо. Толкова е изумително безпощадно, че стисна ли очи да го избегна, то сякаш чувства желанието ми за спасение и прави нарочно – напук – за да ме боли още повече. Няма край. То е вече навсякъде около мен – и във въздуха, който дишам, така че да може да се забие дълбоко в гърдите ми, и в кръвта, която тече във вените ми, така че да може да го усетя с цялото си тяло. Болката се разпростира безпощадно. Вече нямам сили. Дори не мога да дишам както обикновено. Не мога да дишам, за да направя последен опит да се спася. Чувствам до себе си странни обекти. Хора, които правят отчаяни опити да ме спасят. Някой подава ръка към мен. Някой ме прегръща. Всичко е като някакъв сън. Кошмар. Ужасен кошмар, от който се опитват да ме извадят със сетни усилия. А аз като че ли упорито отказвам. Ужасът е завладял до такава степен цялото ми същество, че не осъзнавам какво става. Безразлично е. И в същото време омразно. Всичко е крайно отчуждено. Като непозната се лутам в този свят, който до преди няколко часа беше най-приветливото и розово място за мен. Как може за един миг всичко така да се преобърне. Промени се за непоносимо кратко време, което преобърна с противоположна бързина вътрешното ми състояние.

20.06.2007 (сряда)

Сърцето и Мисълта

Като озарена от най-ярката слънчева светлина, като намокрена от свежия пролетен дъжд, като заслепена от най-великолепната звезда, дишам. Поемам дъх след дъх и усещам в гърдите си изгарящата тръпка на горещия въздух. Спирам за секунда и се заслушвам в Сърцето си. То бие като лудо, бие като подгонено от най-страшната буря... бурята в душата ми. Не, всъщност То не бяга. То гони Мисълта в главата ми... То иска да Я стигне... и нищо друго не може да Го спре. Нищо друго няма значение в този момент. И не само в този. И в следващия, и в предишния. То не се спира пред нищо, не го интересува нищо друго, нищо няма значение сега, освен... освен... освен най-чистата Мисъл в главата и най-искреното желание на Сърцето – да Я стигне. А Тя е толкова невероятна, че само Сърцето може да Я усети. Тя е толкова измислена, че само Сърцето може да Я ‘види’. Тя е толкова недостижима, че само Сърцето може да Я ‘стигне’. На това е способно само То. На това е способна само Тя. Те двете сякаш са измислени едно за друго, някакси странно се допълват. Затова сякаш знае само Сърцето и затова не се спира в своя бяг. Иска да се доближи все повече и повече до своята Мисъл, а Тя все повече и повече бяга. Може би и Тя знае... Но продължава да е толкова бърза. Странно защо Сърцето дори и за миг не се замисля да се откаже от своята Мисъл... не се отказва да Я стигне... защото знае... знае, че този път има нещо по-различно в тази Мисъл... Тя не е като останалите мисли... има нещо специално в Нея. Нещо, което То само долавя и това го кара да усети, че си струва да разбере какво е това, което Я прави толкова специална, толкова уникална... Двамата непрестанно се носят в този бяг, без спир, като обезумели, а аз вече не мога да дишам. Тръпката ме изгаря. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да живея повече така – с тази Мисъл и с това Сърце... само се моля Сърцето по-скоро да стигне Мисълта и да разгадае Нейната велика тайна. А до тогава... ще вярвам и ще се моля, когато Сърцето се докосне до Мисълта, гонитбата да си е струвала...

09.04.2007 (понеделник)

Сбогом

От днес светът е по-самотен,
по-студен и по-чужд.
От днес светът не е същият.
Вече гледам с други очи -
очи, в които не останаха сълзи.
Всичко е по-различно
откакто теб те няма.
Вървя по улиците сама,
някак изгубена
и хората минават покрай мен.
Та аз дори не ги забелязвам...
Дали ще грее слънце
или дъжд ще вали
за мен е все едно,
защото отвътре ме боли...
Чувствам една дупка
страшна празнина,
която в мен остана
след като останах без теб.
Когато ти си тръгна
и част от мен си отиде...
Вече няма да е същото...
Сбогом...

16.02.2007г.

За мен Той винаги си оставаше номер 1

За мен Той винаги си оставаше номер 1. Независимо, че не ми обръщаше внимание, независимо че не му пукаше как съм и независимо че си излизаше с други... за мен Той винаги беше на челно място в моето сърце. Не знам защо... Не знам какво ме караше да го чувствам толкова близко до мен... сякаш беше свързан с моята душа и каквото и да правех не можех да скъсам тази макар и толкова тънка и невидима, но така здрава връзка, която чувствам, че ме държи до него, която ме държеше свързана с него, която не ми позволява да погледна друг...
Мисълта за него се натрапваше толкова лесно в съзнанието ми... или по-скоро не излизаше от там... бях обладана от него и мисълта за него. И за цялото безразличие, което получавах, което Той ми подаряваше... аз не го мразех. Странно нали? А когато знаех, че е с някоя друга? Как се чувствах тогава – разочарована, излъгана, съсипана... тогава за мен светът се свършваше... и то за пореден път. Ставах безчувствена, обезверена, без всякаква надежда, мразех света около мен... просто виждах пред себе си една огромна пропаст, която нямах представа как ще прескоча... а и дали си струва да продължавам да я прескачам, но всеки път намирах сили и го правех. Колкото и голяма да беше болката в сърцето ми, колкото и усилия да ми костваше, аз продължавах... просто душата ми не ми даваше да се откажа.
А и нямаше ли да бъде глупаво да се отказвам, след като бях стигнала до тук? Толкова години... болка, опрощение, надежда... болка, опрощение, надежда... Явно пък и ми харесваше да го правя и самата аз не исках да спирам. Просто не можех да спра! Колкото и пъти да съм опитвала... не мога да се откажа от него! Не мога да спра да мисля за него! Не мога да се откажа от надеждата за него! На мен ми стигаше само да го зърна за миг или да чуя нещо за него – и това ми даваше нов стимул за живот до следващия път, в който чувах/разбирах/научавах нещо за него или в най-добрия случай да го видя. И това се повтаряше... нямаше край... един цикъл, който и аз самата незнаех дали ще свърши някога. Бях полудяла...

13.10.2006г.

Един разрушен свят

Сърце разбито. Един разрушен из основи свят. Свят, в който всичко е така красиво, така съвършено, че те е страх да го погледнеш. Свят на идеална любов, толкова чист, наивен... наивен чак до глупост. Граден с години и много чувства. Чувства породени в най-дълбоката част на сърцето, толкова чисти и безкористни. Светът на съвършенството. В него властва идеалната любов. Всичко е толкова нереално красиво. Или поне беше... е, то винаги ще си остане, но като че ли никога няма да се превърне в реалност. Боли... болката прониква през всяка фибра и стига точно до там от където се пораждат чувствата – до дъното на сърцето. Непоносимо е, жестоко е... болката съсипва... И изведнъж... – СТУД! Студ нахлува в душата, светът на реалността е толкова пуст, студен и... противен. Болката обезверява. Убива желанието за живот, озлобява... Всичко вече няма смисъл... Светът и животът са лишени от всякакъв смисъл. Няма мотив за живот. В този така променен из основи свят няма живот. Нищо не може да направи впечатление, че съществува. Всъщност... нищо вече няма значение. Душата е самотна, наранена, озлобена, и най-лошото – отнета й е възможността да обича. А това вече е жестоко – надали ще може отново да обича...
Враждебност, Омраза, Безразличие, Апатия – това е което чувства самотната душа, ако въобще е способна да чувства нещо. Но със сигурност тя – душата – знае едно – тя никога няма да бъде същата и никога няма да живее в същия свят...

21.09.2006г.

Разстоянието от мен до теб
е толкова дълго...
Дори и хиляди километри да извървя,
все не ще ми достига
една единствена крачка –
крачката,
която трябва да направиш
ТИ!!!

Недялко Йорданов

Обикновените и Истинските Приятели

Обикновенните приятели никога не ме виждат да плача.
Истинските приятели имат рамо, подгизнало от сълзите ми.
Обикновенните приятели не знаят малкото име на най-близкия ми човек.
Истинските приятели имат номера на мобифона му в тефтерчетата си.
Обикновенните приятели носят бутилка вино на купоните, които правя.
Истинските приятели идват по-рано за да ми помогнат в подготовката,
и остават до късно, за да ми помогнат в почистването.
Обикновенните приятели се сърдят, когато им звъня, след като
са си легнали.
Истинските приятели питат, защо ми е отнело толкова време да им
позвъня .
Обикновенните приятели се стремят да говорят за моите проблеми.
Истинските приятели се стремят да ми помогнат да се справя с
проблемите си.
Обикновенните приятели гадаят за моите любовни истории.
Истинските приятели знаят толкова много подробности, че ако
не бяха истински, можеха да ме шантажират с това.
Обикновенните приятели, когато ме посещават се държат като гости.
Истинските приятели отварят хладилника и се обслужват сами.
Обикновенните приятели мислят, че с приятелството ни е свършено,
когато имаме разногласия.
Истинските приятели знаят, че няма истинско приятелство, ако не
сме имали разногласия.
Обикновенните приятели очакват винаги да съм до тях, когато
имат нужда от мен.
Истинските приятели очакват винаги да са до мен, когато имам
нужда от тях.

Да простиш

Да простиш не означава да забравиш.
Да простиш означава да запомниш, че никой не е съвършен.
Че всеки от нас прави грешки дори когато се опитваме да сме чесни.
Че всеки от нас казва неща, за които после съжалява.
Да простиш означава да запомниш, че ние сме много повече от нашите грешки.
Да простиш означава, че в сърцата ни има място да започнем от начало.

Твърде често

Твърде често не осъзнаваме какво имаме докато не го изгубим.
Твърде често признаваме грешките си, когато вече е прекалено късно.
Понякога изглежда, че нараняваме хората,
които са най-близко до сърцето ни.
И позволяваме на глупави неща да провалят живота ни.
Твърде често позволяваме на маловажни неща да завладеят мислите ни.
И обикновено след това твърде късно
осъзнаваме какво ни е заслепило.
Затова винаги се старай да казваш на хората
колко много означават за теб.
Използвай всяка възможност да им го покажеш
докато не е свършило времето ти и не е станало твърде късно.
Старай се винаги да оценяваш всичко, което имаш.
И бъди благодарен за малките неща в живота, които означават много.
Да остарееш е привилегия, която много хора нямат.
Затова живей така, че да не съжаляваш за нищо!

Прости ми

Прости ми за всички неща, които съм казал
и тези, които не съм...
Прости ми, че понякога съм бил груб с теб.
Прости ми за всички неща, които съм направил
и за тези, които не съм...
Прости ми ако някога съм те пренебрегвал.
Прости ми ако понякога съм те натъжавал.
Прости ми ако понякога съм мислел,
че съм по-добър от теб.
Обичам те...
Никога не забравяй това, моля те!
Ти си толкова важна за мен!
В добри и лоши времена, винаги...
Винаги ще бъда тук за теб... до теб!
Прости ми за всичко лошо, което съм направил.
Пиша ти това, защото какво ще стане,
ако утрешния ден никога не дойде?
Ако нямаш възможността да кажеш “Сбогом”.
И да прегърнеш най-скъпите си хора...
Ако никога не успееш да кажеш “Извинявай” и “Обичам те”...
Не оставяй след себе си нищо,
за което да съжаляваш!

Пристанището

Много, много отдавна Морето се влюбило в Земята.
Вълнувало се под напора на силните си чуства. Отронвало тежки въздишки...
Ту преливало от нежност и умиление, ту бушувало от мъка.
Помрачнявало от скръб.
Проплаквало от болка.
От него се изпарявали тежки облаци пълни със сълзи.
После те се спускали над Земята и ласкаво я галели със ситната мрежа на дъжда...
Земята също обичала Морето.
Тръпнела при всяка мисъл за него.
Бузите й руменеели.
Устните и се пропуквали от напрежение.
Когато не смогавала да укроти чуствата си, избухвали вулкани.
Най-сетне Морето се осмелило да й разкрие сърцето си.
Тя му прошепнала:
-Ще ти пристана!
Мястото, където Земята и Морето се прегърнали и целунали, било наречено Пристанище.
Така се казва и до ден днешен.

Из "Приказките на Заспивко" от Кирил Назъров

Сънувай сън без мен

Искаш да Ти обясня за своя страх?
Добре, ела и се сгуши във мен
рано е още но зимно е тъмно от часове
залепи ухо до сърцето ми
заспи и си пожелай тази нощ
да сънуваш сън
без мен.

земя
луковица от лале
лампа с насочена светлина
куче
котка
разплакано
усмихнато
дете
без мен

легло
сняг
ръка
сухи
влажни
устни
небе
без облаци и
с облаци около
залезно слънце
без мен

бетонно стълбище
червена
кола
трева
под снега
керемида
счупена
сврака
на черешата
цъфнала
окапала
без мен

луна
море
ръка
целувка
суха
влажна
страстна или
за довиждане
милувка
под извивката на гърдата
без мен

синя стая
магнитчета
на хладилника
пелин долят
във чаша
от ром
думи
до среднощ
без мен

гореща потна
сутрин
цигара със кафе
и бързане
за никъде
изпълнено с мечта
за връщане
и дълги мигове
на живот
извън тялото
и в него
без мен...  

Будна ли си?
Малко Те наболява врата?
Спа цяла нощ с ухо до сърцето ми
и ръката Ти беше във моята.
Трепериш ли?
Нали поиска да Ти обясня
за своя страх.
Е, това е –
една нощ само
сънувах сън без Тебе
и разбрах
бях срещнал най-големия си страх.


Автор: marcusjunius

Блиц

Колко?
Колкото.

Грешен отговор.

Втори опит:
Колко?
Ммм... Много.
Точно!

Докога?
Докогато.

Верен отговор.

Но пак на поправителен.

За да си научиш
Че "Завинаги"
Е за препоръване.

Пък каквото ще да става.

Ваня Щерева, "Фасове"

Детството

Мисълта ме накара да се върна назад във времето... в моето детство. Моето така скъпо и незабравимо детство. Най-хубавия период от живота ми до сега. Такова безгрижие, свобода, игри, приятели, лудории, по цял ден навън – нямаше ги скапаните компютри, мам*а им! Зарекла съм се, че на детето си един ден няма да му давам да си боде очите пред компютъра! Ама сега времето вече е такова, че всички деца от малки тъпеят пред компютрите, вместо да излезнат навън и да си изкарат цялата енергия. Айде сега на мен компютрите ми излезнаха виновни... А аз не мога без тях. Бих дала всичко, за да преживея отново онези незабравими мигове на безкрайна сплотеност и истинско приятелство.
Аз винаги съм предпочитала по-енергичните игри. Спомням си, когато играехме на криеница от сутрин до вечер месеци наред без да ни омръзва, и всякаквите останали игри... стражари и апаши, гоненици, през зимата си правехме снежни замъци и целехме хората по улицата със снежни топки и се криехме в замъка, когато през лятото си правехме водни бомби с балони. Когато се катерехме по дърветата за джанки (аз бях най-неможещата в това отношение – дървото беше много високо и сложно, а така ми се искаше – всички се качваха, а аз чаках долу да пускат джанките), когато беряхме лешниците от дървото, разделяхме си ги по равно и ги чупехме с камък за да ги изядем. Когато играехме футбол и момичетата и момчетата и винаги се издразвах на едно от момчетата (най-добрия ми приятел) и почвах да го бия (той ми свикна и не бягаше). Нарочно се заяждахме и правехме войни с децата от съседната площадка. Те винаги ни гонеха да ни бият, а ние се криехме и заключвахме по входовете (спомням си един път не излезнахме два часа от единия вход, а пък бабите ни се караха, че вдигаме много шум и нямаме работа по входовете). Никога не съм си играла с кукли. Помня, че като малка ми бяха донесли от чужбина едва ли не първата кукла Барби, а аз кво мислите направих с нея – изядох й краката. Приятелките ми имаха отвратителния навик да изкарват навън куклите си и всички възможни атрибути към тях и аз адски много им се дразнех и им разбутвах всичко и им развалях игрите. Имахме си по едно време едно кученце, което живееше в едно мазе и ние през прозорчето го гледахме, хранехме, галехме, то излизаше да си играе с нас... кръстихме го Рошко... ехх колко сладки години бяха тогава. И като почнах да ходя на училище даскалката казваше, че съм много палава – наравно с момчетата. Когато се викахме от вход на вход да се съберем да излезнем навън, когато си говорехме до късно навън и после се изпращахме взаимно, защото ни беше страх да се приберем сами в тъмното (добре че едно от момчетата – същото, което го биех като играехме футбол, беше от моя вход – съседче)... и когато като пораснахме се разделихме...

29.04.2007г.

Приказка за съвършения свят

Познато… Странно познато… тази улица… мракът… хищният студ… мъглата… Мъглата, която се сгъстява. Забуля очите ми, прониква през кожата ми, нахлува в дробовете ми… Невъзможно познато. Но най-странното е, че търся нещо. Сама не знам какво, но търся. Следвам свои предишни стъпки, отивам към място, където вече съм била. Не знам къде. Сякаш се сещам нещо… откъслечни картини или по-скоро усещания се връщат в съзнанието ми. Тази улица и мъглата… но усещанията са някак притъпени, няма го студът, няма я пронизващата влага, но мъглата я има, сгъстяваща се мъгла, сякаш се движа в облак. Сънувала съм. Трябва да съм сънувала. Трябва да си спомня по-ясно съня. Знам, че в съня научих нещо… Получих някакъв отговор… Намерих нещо… същото нещо, което търся сега. Не знам какво. Не знам къде. Знам само, че първо трябва да се загубя, за да го намеря. Напълно да се залутам.
Напоследък мислех, мислех много. По-скоро измислях си. Този студен, безцветен, скован януари сякаш нямаше край. Чувствах се изтощена. И си измислях. Виждах и теб изтощена, превита под тежестта на мъглата и на зимния делник. И си измислях. Пропъждах отсъствието ти като си измислях. Измислях една планета. За теб. Един друг свят. Където можеш да бъдеш щастлива. Един съвършен свят.
Сега вече знам какво търся. Търся Входа. Налудничаво е, но вървя напред. Сама не вярвам, че вярвам на един сън. Късно е. Хората отдавна са по домовете си. Улиците са тихи. От време на време край мен преминават мътни сенки. Усещам ги повече като движение, отколкото като образ. Уличните лампи са не повече от млечни петна в мрака.
Напоследък мислех. Мислех много. Задавах си безкрайни въпроси и не намирах отговор. Питах се защо любовта е така ефимерна. Изплъзваща се. Неуловима. Защо образът й е така размит, та аз я виждам по един начин, а ти по друг. Защо не мога да я проумея, да я впримча, да й дам име… Защо извира от мен като сияние, а те достига като сянка. Исках само едно нещо – да мога да й дам плът. Да превърна това нетленно, хилядолико, мутиращо във всеки миг чувство в материя. Ясна, видима, конкретна материя. Многосмислеността и недоизказаността биха отстъпили място на категорични и окончателни форми. Бих създала за теб друг свят. Съвършен свят. Бих превърнала любовта си в твоя планета. И най-сетне бих те направила с любовта си щастлива.
Вече не виждам нищо. Ако протегна ръка напред пръстите ми губят очертанията си. Продължавам да търся.
Напоследък страдах. Страдах много. Като не можех да превърна любовта си в щастие за теб, я превръщах в мъка за себе си. Непрекъснато се питах защо ми е тази любов, щом не мога да я превърна в градивна материя. Щом не мога да създам Планетата.
Вървя в съня си. Току що съм научила нещо. Планетата съществува. Създала съм я. Може би някой ми го е казал, може би сама съм разбрала. Не знам как.
Вървя наяве. Знам само, че трябва да намеря мястото, където мъглата се сгъстява до задушаване, за да открия Входа.
В съня си се препъвам в нещо невидимо. Падам. Повдигам поглед и разбирам, че съм намерила това, което търся.
Наяве виждам в мрака меко рубинено сияние. Треперя цялата. Едва успявам да се изправя. Надниквам в светлия правоъгълник. Всичко е такова, каквото го познавам. Залез е. Небето сияе в рубинени оттенъци. Не бива да влизам. Не знам как, но знам, че се влиза лесно, а излизането е почти непосилно. Трябва да те намеря. Не мога да вляза сама. Тази планета е за теб.
Слушаш ме объркано. Мислех, че ще кипнеш, че ще ме наругаеш, затова че те будя в толкова късен час след тежък ден. Но ти си уплашена. Никога не си ме виждала такава. Опитвам се да звуча спокойно, дори логично. Но не е възможно да говориш свързано, когато говориш за вход в мъглата. Предполагам, че изглеждам жалка. Готова си да тръгнеш с мен, стига да се успокоя. Вероятно се опитваш да разбереш какво ми се е случило. Сигурно си мислиш, че сънуваш.
Вземаме такси. Разчитам, че ще намеря онази улица, поне онзи квартал. Таксито ме връща към действителността. Вътре всичко е някак грубо, конкретно. Далечният дъх на цигарен дим, грапавината на седалките. Идвам на себе си. Какво правя тук? Колкото повече се приближаваме към онзи квартал, толкова повече чезне увереността ми, че ще намеря Входа. Че Входът изобщо го има. Таксито пъпли в мъглата. Стигаме до позната местност. Предлагам да слезем. Тръгваме пеша. Мълчим. Дори и да съществува Входът, как е възможно да го открия отново? След като преди малко дори не знаех къде съм? А той най-вероятно изобщо не съществува. Сигурно е плод на болното ми въображение. Трябва да съм била пренапрегната. Може би дори съм пила. Вървим дълго. Опитвам се да се ориентирам по плътността на мъглата. Налудничав ориентир. Налудничава история. Как успях да те въвлека в нея?
Ето го! Входът! Поглеждам те. Приближаваш се към светлия правоъгълник. Поглеждаш вътре. Поглеждаш мен. Мисля си, че кимам окуражително. Всъщност цялата се треса от напрежение. Опитвам се да се усмихна.
– За теб е. От мен.
Влизам след теб. Обръщам се назад. Няма врата. Няма мъгла. Привечер е. Топло е. Лято е. Небето бавно се сгъстява в нежен аметистен цвят. Тук-таме все още се стелят тънки тъмнорозови облачета, свидетели на скорошния залез. Всичко е такова, каквото го познавам. Морето, разляло тъмната си ленива плът. Удължените сенки, които рисуват брега. Ароматът на огън и на водорасли. Топлото, почти неосезаемо докосване на вятъра върху челото ми.
– Това е за теб. – повтарям.
Дошъл е моментът на моят триумф. На моето Видя Ли Какво Направих От Любовта Си. Радвам се на удивеното ти изражение. Още повече се радвам на спокойствието, което постепенно се разлива в очите ти. Изпитвам стихийна детска радост. Само щастието да те наблюдавам ме задържа на едно място.
Минават дни. Може би седмици. Понятията ми за време вече са съвсем размити. Всъщност време на нашата планета няма. Тук всичко е вечно. Ние сме вечни. Усещането е приказно. Тук всичко е наше и ние никога няма да го загубим. "Никога" и "завинаги". Това са нови думи в речника ми. Като си помисля, че преди ме плашеха…
Ти си възхитена от това, че тук слънцето изгрява и залязва над море. А планетата ни е малка и залезите и изгревите се следват като вълшебна космическа въртележка. Не оставят време на небето да изгуби розовото си сияние. ("Не помниш ли? Ти мечтаеше за това – да живееш на планетата на Малкия Принц, за да можеш да гледаш залеза винаги, когато ти се прииска.")
Постепенно откриваме, че и двете имаме власт над всичко в нашата планета. Можем да я променяме както ни хрумне. Владеем до съвършенство мислите си и умението да ги превръщаме във вибрация, в материя. Достатъчно е в главата ти да зазвучи песен, за да я чуя и аз… И тъкмо, когато си мисля колко безпределно и безкрайно щастлива съм, забелязвам, че тя се е върнала. Тъгата в очите ти… Онзи безименен копнеж по нещо далечно и недоизказано.
Сядам до теб една вечер и вдигам очи към небето. Пълнолуние е. Както винаги. Сребристите лунни дискове си проправят път между триизмерни облаци, подобни на приказни нетленни замъци и ги палят по краищата. Както винаги.
– Добре ли си?
Не отговаряш.
Задавам ти същия въпрос по-късно през деня. Отново мълчание.
– Красив е цветът на небето тази вечер. И приглушено розовото и винените ивици…
– Че какво друго да е?
Разбирам, че си престанала да различаваш топлите небесни цветове, заради липсата на контрастно сиво… Разбирам те. Липсват не само контрастните мрачни цветове. Липсва и преходността. Преходността, която усилва сладостта на момента, чрез капка горчив привкус. Преходността, която създава багрите по-ярки и примамливи и прави нещата така мъчително красиви…
– Знам какво ти липсва. Искаш ли да си спретнем една истинска лятна буря? Със светкавици, с оглушителни гръмотевици… както си му е редът?
– И какво като си я спретнем? Нали сме в силата си да я спрем в момента, когато пожелаем?… Как се излиза от тук?
Замълчавам за миг, макар че отдавна знам отговора.
– Чрез приемането. Безусловното приемане. Умението да приемаш без да позволяваш страх и отчаяние да накърняват сетивата ти към красивото. Умението да приемаш и въпреки всичко за бъдеш щастлива.
– Искам да се върна там.
– Боли.
– Знам… но без болката претръпнах към щастието и вече не мога да го усещам…
– Тогава… не ни остава нищо друго, освен и двете да помислим за едно и също… мъгла.
Изведнъж ми става студено. Много студено. Обвита съм в мъгла. Едва те виждам до себе си. Нямам нужда да те виждам, за да знам, че си щастлива.
– Бррр, какъв студ, какво време. – мърмориш ти, но гласът ти е спокоен и ведър.
– Нормално. Януари е. – усмихвам се аз.
– Сега поне мога да си мечтая за нашата съвършена планета.
– А и да я създаваш!
– Да, да я създавам ежедневно…
Не знаех дали съм готова да се върна в познатия стар свят. Може би никога няма да съм напълно готова… Но ти беше права. Трябваше да опознаем отново болката. За да можем да бъдем щастливи…

31.01.2002г.

Приказка за хубавия ден

Събуждам се от едно забравено усещане. Сякаш някой ме гъделичка по клепачите. Отварям очи. Премигвам, за да препреча пътя на слънчевия лъч, който позлатява миглите ми. И тогава го виждам. Той е в стаята ми. Стои до леглото и ми подава ръка. За миг изпитвам радост. После се сещам за нея.
– Остави ме да спя – казвам му, или по-скоро си го помислям, защото все още съм в онова полусънно състояние, когато нещата ми се изплъзват и не знам кое е сън и кое е истина.
– Е, виж ме поне какъв съм хубав, де! Изобщо ли няма да ме погледнеш?
Поглеждам го. Хубав е, не може да му се отрече. Целият е едно бистро трептене. Една игра на цветове. Ласкаво синьо, искрящо зелено, слънчево жълто. Излъчва онова чисто и ясно ухание на лъчи, присъщо на някои летни утрини. Беше време, когато го чаках и го копнеех. Сега не.
– Какво искаш?
– Знаеш какво искам.
– А ти знаеш, че не съм в състояние да ти го дам. Спи ми се, така че ако обичаш…
– Ама ти разбираш ли изобщо, че аз съм един от последните хубави летни дни?
– И да разбирам какво? Нея я няма. Все ми е едно дали си някой съсухрен, оклюмал ноемврийски ден или ми размяташ тука слънчеви къдрици. Няма я, значи в теб няма смисъл.
– Олеле! И тази заприказва за смисли! Помниш ли времената, когато не ти трябваше да осмисляш нещата, а умееше просто да ги усещаш с кожата си? Направи го и сега. Усети ме.
– Не мога. Искам да ти се порадвам, но изпитвам само болка, че тя е далеч. Така искам да те усетя чрез нея, да изпитам радостта, която тя си взима от теб, да те видя през нейните очи…
– Проблем със зрението ли имаш?
Не мога да го понасям. Говорим на различни езици. Направени сме от различна материя. Нямам търпение да ми се маха от главата и на негово място да идва омърлушения ноемврийски ден. Сигурна съм, че с него ще се разбираме много по-добре.
Но летният ден неотстъпчиво и търпеливо присъства в стаята ми.
– Не можеш да разчиташ на чужди сетива. Не можеш да живееш чрез някой друг. Не можеш истински да ме споделиш с никого. Дори тя да е до теб, усещанията, които ще пробуждам в теб и в нея, винаги ще останат различни. Не си ли разбрала още колко уникален е всеки човек, колко неповторими са представите му за света, колко лични са усещанията му… Пробуди сетивата си, потърси радостта, която изпитваше преди. Виж ме. Усети ме… Аз искам само да ме обичаш.
Изведнъж ми става мъчно за него. И още повече за мен самата.
– Не мога да те обичам. Дала съм й цялата си обич и капка не ми е останала да раздавам.
– Кой знае колко всеотдайна и добра и щедра се чувстваш в момента. Сигурно дори се мислиш за един вид жертва.
Усещам как в очите ми потрепват сълзи. Още миг и ще се отронят. Той също го забелязва и гласът му омеква.
– Нали знаеш колко е лесно да даваш, когато обичаш. Много по-трудното е да владееш нуждата си да даваш. Трудното е да не обвързваш с любовта си, да не задължаваш с нея… Трудното е да обуздаваш любовта си.
– Това ли си дошъл да ми кажеш? Така ли смяташ да ме утешиш?
– Не съм дошъл да те утешавам! Дошъл съм да ти кажа да си налягаш парцалките. Дошъл съм да ти кажа, че си тук, за да живееш. За да приемаш мига такъв, какъвто идва. Забрави илюзиите за споделянето. Сама знаеш, че човек винаги е сам. Независимо с колко хора е заобиколен. Дори вкопчен в друг човек, пак е сам. Важното е да приемеш самотата. Да се научиш да носиш товара й и въпреки него пак да обичаш, пак да се радваш, пак да живееш. Да се научиш когато обичаш, когато се радваш, когато се чувстваш жива, да не забравяш за товара. Ще имаш ли сили за това?
Объркана съм. Трудно ми е да осмисля всичко, което ми казва, въпреки че вътре в себе си отдавна го знам.
– Ще отидеш ли и при нея?
– А ти какво си мислеше? Че съм създаден специално за тебе?
Свиквам с иронията му. Дори започва да ми действа успокоително.
– И ще й кажеш ли същите неща, които каза на мен?
– Ама ти май нищо не си разбрала. Не мога да й кажа същите неща. От мен тя ще чуе каквото е готова да чуе.
– Добре де, а ще я накараш ли да те обича?
Денят изглежда отегчен.
– Нищо не мога да я накарам. Не мога да накарам никого да ме обича, нито да чувства каквото и да е било. Ще ме обикне, ако сама намери сили за това.
– Поне ще опиташ ли? – питам аз с последна надежда.
Денят кима усмихнато.
– Винаги опитвам. С всички опитвам.
Поглеждам го. Той се усмихва и отново ми подава ръка. Целият е игра на светлосенки. Целият е трептене. Не знам дали ще успея да го обикна. Тъгата в мен е прекалено сгъстена, за да попия сиянието му. Знам, че няма да ми е лесно. Знам, че товарът ми ще бъде тежък. Знам, че радостта ще се преплита неотделимо с тъгата. Но въпреки това ми се иска да опитам.
Сядам в леглото и протягам към него ръка…

05.09.2001г.

Приказка за мрачната звездица

Да можех да започна тази приказка с "Имало едно време"… Както са започвали всички разказвачи на приказки откакто свят светува. Но аз не мога…
Тъй че – имам си една мрачна звездица. Открих я преди година. Съзрях я ей така – с просто око, без изобщо да я търся. Бях зарязала всички бинокли и телескопи на тавана. Стояха си там покрити с дебел слой прах, защото бях спряла да вярвам, че съм от хората, на които им е отредено да си имат пътеводна звезда. Всъщност аз дори не бях разбрала, че съм се превърнала в откривател на звезда. Просто в един момент осъзнах, че ми е станало светло. Странна работа… защото на моята Звездица не й се свети. Завива се в лъчите си, сгушва се в звездното си ядро и става съвсем невидима. И тогава и на мен ми става тъмно. Не бях чувала, че е възможно някой да отразява мрака, но на мен точно това ми се случва. Когато усетя звездичката угаснала, отразявам мрака й и го увеличавам. Сгъстявам го в себе си.
Понякога питам Звездичката защо не й се свети. Веднъж ми отговори, че не виждала смисъл в това. Разсърдих се и започнах да се тюхкам. "Брей, безброй звезди да има на небето, точно на моята ще й убягва смисълът да свети." После се сетих, че аз сама съм поискала тя да ми е звезда.
– Как така да не виждаш смисъл?! – скарах й се – Другите звезди питат ли за смисъл? Просто си светят!
– Е да, ама аз съм набедена звезда. Звезда съм само в твоята приказка.
Доплака ми се. Какво егоцентрично същество съм. Мисля си, че една звезда е длъжна да ми свети, само защото съм я открила и имам нужда от светлината й. Да, но реших да не й се давам.
– Знам, че си и много други неща, освен че си ми звездичка. Знам, че можеш да бъдеш и черна дупка, и ураганен вятър, и бистра река, и трънлив храст, и детски смях… Реките текат без да търсят смисъл и ураганите рушат, и децата се смеят, и драките скубят минаващите животни, и звездите греят. Ами ако и на тях им се прииска да си имат Смисли?
Научих се да ми е достатъчно да Съм. На теб не ти ли е достатъчно?
– И какво от това? Какво толкова, като Съм? Аз никаква диря не оставям зад себе си…
Объркана съм и започвам да се повтарям. Казвам колко светлина ми е дала и как цветовете изглеждат различни, когато са огрени от нея.
Звездичката мълчи. Сърди се, че се опитвам да й отнема правото да не й се свети.
Странна звездица. Имаше време, когато много исках да я разбирам. Сега ми стига светлинката, която си взимам от нея. Дори да е колкото светлинката на глухарче в бурен пролетен ден…

11.07.2001г.

Пуховски размисли за чудовища и звездички

"Дали бих обичала Чудовището си ако беше Различно?" и "Как въобще е възможно да обичам Такова Чудовище?" (И винаги когато най-много се чудиш как е възможно, най-силно го обичаш, просто защото не разбираш.)
И всичките тези въпроси ти откриват едно нещо – ако Чудовището ти – Звездичка беше различно, пък ако ще и най-съвършеното Чудовище на света, може би пак би го обичал, но със сигурност не би го обичал както сега. Защото сега го обичаш по този начин заради това, което то Е. Заради всички неща, които то е и които ти не разбираш. Заради моментите, когато е крехко като пясъчен замък и моментите, когато се държи като таралеж. Заради слабостта му, която те дразни и силата му, на която се възхищаваш. Заради присъствието му и отсъствието му. Заради разточителната му светлина и непрогледния му мрак. Но най-вече заради собствената си неспособност да събереш всички тези късове и нюанси и вибрации, които то представлява, в едно единно и ясно цяло. В нещо, което ти е прозрачно и достъпно.
И когато осъзнаеш това, всичко, което ти се иска да кажеш на Чудовището си е – "Не ми обръщай внимание, когато ти се сърдя и искам да те променям. В тези моменти аз сама не зная какво искам. Остани си такава, каквато си. Аз те обичам."

Камък, чакъл, пясък и две бири

Професор по психология застанал пред студентите от своя клас и вдигнал голям
буркан, който започнал да пълни с камъни. Когато го напълнил, той попитал
студентите дали буркана е пълен и получил положителен отговор. Професорът
извадил кутия с чакъл и я изсипал в буркана, като го разтърсвал лекичко, за
да може чакъла да изпълни празнините между камъните. Когато приключил,
отново попитал студентите дали буркана е пълен и отново получил положителен
отговор. Тогава, извадил кутия с пясък и я изсипал в буркана като го
потупвал, за да може пясъка да изпълни празнините между малките парченца
чакъл. Тогава отново се обърнал към студентите и ги попитал, дали буркана е
пълен и те били единодушни "ДА". Накрая професора извадил две кутии с бира и
ги изсипал в буркана, запълвайки празните места между песъчинките.
Студентите започнали да се смеят!
Сега – казал професорът – този буркан олицетворява Вашия живот. Камъните са
Важните неща – семейството Ви, Вашия партньор, приятелите, здравето Ви,
децата Ви – нещата, които дори всичко останало да е загубено, остават и
вашия живот е все още "пълен".
Чакълът олицетворява останалите неща, които са важни за живота Ви – работа,
къща, кола...
Пясъкът е всичко останало, което запълва живота – онези наистина малки неща, които ни се случват.
Ако сложите първо пясъка в буркана – продължил той – няма да остане място за
чакъла или за камъните. Същото ще стане и с Вашия живот. Ако похабявате
всичкото си време и енергия за малките неща, никога няма да имате време за
наистина Важните неща. Трябва да обръщате повече внимание на критичните неща
влияещи върху вашето щастие. Играйте с децата си, забавлявайте се с
партньора си... Винаги ще има време за работа, за чистене на къщата и за
поправяне на колата.
Винаги се грижете първо за камъните – нещата, които наистина си струват.
Изберете приоритетите си... останалото е просто пясък!
Един от студентите вдигнал ръка и попитал за значението на бирите и какво
олицетворяват те, а професорът отвърнал –
Радвам се, че ми задавате този въпрос. Просто исках да покажа, че независимо
от това колко претъпкан изглежда живота ви, винаги има място за две бири.

Смисълът на живота

Имало едно време едно момиче, което било много самотно.
То можело да МЕЧТАЕ.
Мечтаело през цялото време – мечтаело да бъде обичано и да обича,
мечтаело за бъдещето, мечтаело да бъде ЩАСТЛИВО,
мечтаело хората да са по-добри и светът да стане по-хубаво място за живеене…
През живота му преминавали всякакви хора – и добри, и лоши…
идвали и си отивали… Но то винаги оставало САМО…
В един момент се случило най-лошото – момичето спряло да мечтае…
СМЪРТ… Момичето се скрило и решило да не се показва,
защото НИКОЙ не можел да го разбере…
На негово място се родила ЖЕНАТА– тя се научила да разчита само на себе си,
да бъде силна, да крие емоциите си, да се справя САМА с живота,
да не очаква помощ от никого, да работи, да се забавлява,
тя всеки ден скривала момичето все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си,
за да го предпази… В един момент дори си въобразила,
че е успяла да забрави това малко момиче…

Но един ден се случило нещо, което преобърнало света й.
Появил се един човек… Жената в началото се питала
– защо да го допускам до себе си – и той ще се окаже като ОСТАНАЛИТЕ…
Но той се оказал РАЗЛИЧЕН.
Този човек малко по малко успял да пробуди момичето в нея
и тя не знаела какво да прави – било ново, страшно, нищо не се виждало напред,
но тя не искала да се обръща НАЗАД… Престрашила се и тръгнала…

Съдбата се намесила в живота й – намесила се, за да й докаже,
че най-хубавото изисква много болка и страдание, за да се постигне…
Тя осъзнала, че всичко в този живот happens for a reason,
че това е бил пътя, който е трябвало да извърви дотук,
за да го продължи С ТОЗИ ЧОВЕК и с него да стигне до КРАЯ на този път
– на пътя, наречен ЖИВОТ…

Защото този човек й доказал, че мечтите стават РЕАЛНОСТ,
че в този живот има и ОЩЕ, има много МЕЧТИ, които да сбъднат ЗАЕДНО,
има много УСМИВКИ и ЩАСТИЕ, което да дарят един на друг; показал й,
че съществува и ДРУГА РЕАЛНОСТ – реалност,
по-красива и от най-смелите й мечти…
И, някак неусетно, малкото момиче и порасналата жена се събраха в ЕДНО…
заради този човек…

15 неща, за които вероятно не знаеш или никога не мислиш

1. На света има поне петима души, които толкова те обичат че биха се простили с живота си заради теб!

2. На света има поне 15 души, които те обичат по един или друг начин!

3. Ако някой някога те е ненавиждал, то е защото е искал да бъде като теб!

4. Твоята усмивка може да донесе радост на всеки, дори на този, който не те харесва!

5. Всяка нощ има някой, който си мисли за теб преди да заспи!

6. Има такива, за които ти си целият свят!

7. Има такива, които не биха могли да живеят без теб!

8. Ти си единствен/а/ и специален/а/!

9. Има такива, които те обичат, а ти даже не си даваш сметка за тяхното съществуване!

10. Когато правиш грешки, от това винаги излиза нещо добро!

11. Ако мислиш, че светът ти е обърнал гръб направи и ти като него – обърни му гръб и Ти!

12. Ако мислиш, че нямаш шанс да постигнеш това, което искаш, вероятно няма да го постигнеш. Ако обаче вярваш в себе, вероятно рано или късно ще успееш!

13. Винаги помни комплиментите, които ти правят другите, забрави за заяждането!

14. Винаги казвай на другите какво мислиш за тях – ще се чувстваш по-добре знаейки, че те знаят за това!

15. Ако имаш чудесни приятели – отдели им малко време, за да им го кажеш!

10 фрази за живота

1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.

2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.

3. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.

4. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно... откъде да знаеш, може някой в този момент да се влюби в нея.

5. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него…

6. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си и да го оцениш.

7. Не плачи, когато всичко свърши – усмихни се, че нещо ти се е случило.

8. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.

9. Стани по-добър човек и гледай да си наясно със себе си преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.

10. Не си давай много много зор – най-хубавите неща се случват, когато най-малко ги очакваш.

За приятелството

Един младеж помоли:
- Кажи ни за Приятелството?
А той отвърна с думите:
- Приятелят ти е отговор на нуждата ти.
Той е твоята нива, където сееш с любов и жънеш с благодарност!
Когато приятелят ти говори от сърце, не се боиш да изразиш, както твоето съгласие, така и твоето несъгласие.
Но ако приятелят ти мълчи, ти непрестанно се вслушваш в сърцето му,
Защото в приятелството всички мисли, всички желания, всички надежди се раждат и споделят в безмълвна радост.
Когато се отделиш от приятеля си, не скърбиш, защото онова, което най-много харесваш в него, бива по-ясно в отсъствието му, както планината се вижда на катерача по-ясна откъм полето.
И нека в приятелството няма друга цел освен вглъбяването на духа.
Понеже любовта, която търси друго освен разкриване на собственото си тайнство, не е любов, а хвърлена напразно рибарска мрежа.
Най-доброто у теб да бъде за приятеля ти.
Ако той иска да опознае водите на прилива ти, нека познае и отлива ти.
Какво ти е сторил приятелят ти, та го търсиш да убиете времето?
Търси го да изживеете времето.
Нему е дадено да удовлетвори нуждата ти, не да запълни празнотата ти.
И в сладостта на приятелството нека има смях и споделена радост.
Защото в росата на дребните радости, сърцето намира утрото си и с нея то се ободрява.

Халил Джубран
Из "Пророкът"

За Радостта и Скръбта

Тогава една жена помоли:
– Кажи за Радостта и Скръбта.
А той в отговор й рече:
Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?
Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?
Както се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.
Чули сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала в леглото ви.

Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само, когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго ще се надигат и спадат.

Халил Джубран

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но са от тебе.
И въпреки, че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да даеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Халил Джубран

"Други плодове на самотата"

"Да умреш е като да прекосиш света, както приятелите прекосяват морета, а пак живеят един в друг. Понеже насъщното в тях трябва да присъства, да обича и да пребъдва във всичко що е вездесъщо. В тази божествена преграда те се виждат лице в лице и разговорът им е лек, както и чист. Такава е утехата на приятелите – може да се казва, че умират, ала приятелството и компанията им са винаги до теб в онзи върховен смисъл, защото са нетленни."

Уилям Пен

"Безсмъртие"

"Достатъчно е да отворим някой речник. Боря се означава противопоставям волята си на чуждата воля, за да я пречупя, за да я поставя на колене, евентуално за да я унищожа. "Животът е борба" – ето един израз, който произнесен за първи път, вероятно е прозвучал като тъжна и примирена въздишка. Нашият век на оптимизъм и кланета е съумял да превърне тази ужасна формула във весела песничка. Може би ще кажете, че ако понякога е ужасно да се бориш срещу нещо, то да се бориш за нещо е благородно и красиво. Несъмнено е прекрасно да полагаш усилия в служба на щастието (любовта, справедливостта и т.н.), но ако обичате да назовавате усилията си борба, това означава, че зад благородството ви се крие желанието да проснете някого на земята."

Милан Кундера

"Малки жени"

"- Бел казва, че бедните момичета нямат никакви шансове, ако не проявяват настойчивост и находчивост - въздъхна Мег.
- Тогава ще си останем стари моми - решително обяви Джо.
- Така е, Джо, но по-добре да сте стари моми, отколкото нещастни съпруги или невъздържани момичета, които непрекъснато тичат след младежите и се опитват да си намерят съпруг – твърдо заяви госпожа Марч. – Не се тревожи, Мег. Бедността рядко отблъсква искрения приятел."

Луиза Мей Олкът

На брега на океана

Някъде, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. До неотдавна бе бушувала буря и сега мъжът с удоволствие вдишваше свежия морски въздух. Беше се замислил за нещо свое, когато забеляза едно дете. То вземаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Воден от любопитството си, старецът се запъти към него и тогава видя, че момчето взема изхвърлени от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега мъжът забеляза, че целият плаж е обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
- Какво правиш? – възкликна старецът – Ти си само едно малко момче, а тези звезди са хиляди. Нима мислиш, че би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
- Ами, аз току що промених нещата за тази морска звезда!

"Американска история"

“Често си спомням някакви епизоди, събития, хора, самия себе си, изпитвам носталгия по миналото, по детството, по младостта. Всъщност, има една – единствена реална носталгия – по миналото. Всичко останало е сурогат, фалшификат. Хората, които като нас с вас са се лишили от нещо в живота, често подменят носталгията по миналото с носталгия по страната, града, дома, природата. Но това е от неразбиране, от неумение да извличат важното и да систематизират. Нали можеш да се върнеш в града и да се убедиш, че той и сега си е задушен и мръсен, можеш да се срещнеш със старите приятели и да се убедиш, че те съвсем не са такива, каквито ги помниш – може и да са се променили, а може би просто са си били такива, но ти не си го забелязвал. Можеш да отидеш в парка, където си се разхождал някъде с момиче и да си признаеш, че по света има не по-лоши паркове, а вероятно и по-красиви, по-свежи, по-пъстри. Пък и девойката е по-добре да не срещаш отново, защото вероятно такава, каквато е сега, ще ти развали впечатлението. Ако пожелаеш, можеш да се върнеш във всички места, които някога си напуснал. Да се върнеш не сега, а утре, а ако не утре, то някога по-късно, защото почти винаги животът дава втори шанс, почти всичко е обратимо във времето. И това, което сега ти се струва, че ще си отиде завинаги и повече никога няма да се случи, почти винаги се връща, появява се отново и ще ти даде нова възможност. Необратимо е само едно. Само смъртта не дава втори шанс.”

„Така е, винаги можеш да се върнеш, но когато го направиш, носталгията по всичко, което до неотдавна те е мъчило, се разтваря, изчезва. Само в миналото не можем да се върнем. Не можеш да върнеш онова момиче, с което си се разхождал, то е само на снимката и в паметта ти. Не можеш да върнеш среднощните спорове с приятелите, защото тях вече ги няма там, пък и няма защо да спориш, и без това всичко е ясно. Можеш да се върнеш в града и в парка, но не и в тогавашното си възприятие, в усещанията от този парк, а нали именно в усещанията се крие цялата прелест, не в самия парк. Единственото място в което не можем да се върнем е миналото и затова само по него изпитваме носталгия. Защото може да има носталгия само по невъзвратимото.”

Анатолий Розовски

Унес

Говори, говори, говори –
аз притварям очи и те слушам!
– Ето, минахме сънни гори
И летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Тоя път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим? –

– Ти не знаеш? Аз също не знам –
но води ме, води ме натам!

Елисавета Багряна

Аз вярвам в мълчаливата любов...

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста...
Аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледът не гасне,
Докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.

тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

Защо

Защо е невъзможно и защо боли,
защо като е сладко – толкова горчи,
защо като догаря – повече гори
защо ме наранява, а няма в мен сълзи?

Защо е невъзможно и защо боли,
защо като е слънце – вътрешно вали,
защо като е лято – в мен се заскрежи,
защо ме наранява и защо горчи?

Защо е невъзможно и защо боли,
защо ме нараняват твоите очи,
защо ме утешават твоите сълзи,
защо е невъзможно след като боли?

Не се завръщай

Ти пак ме молиш!
Очите ти така невинно гледат,
очите ти са пълни с разкаяние.
"Прости" – изплакваш ти
и може би сама си вярваш,
сама вживяваш се до болка.
И твоят гениален артистизъм
би трогнал не едно сърце.
Но мене – не!
Не е за пръв път.
И няма да е за последен.
Познати са ми всички твои сцени
и зная наизуст
в коя от тях ще бъдеш скръбна,
в коя от тях
ще се усмихнеш изкусително.
Но свърши се
с театъра на твойта чувственост,
завесата се спуска бавно.
Да си спестим, приятелко, спектакъла
във който двамата
ще бъдеме измамени герои.
Не се надявай повече на състрадание,
душата ми не е салон
и бутафорно отчаяние не я докосва.
Не ще получиш капка милост.
Не съм служител в християнска църква,
да опрощавам до безкрайност.
Ще кажеш – Не зная как се случи,
ще кажеш,
че ти си се бунтувала срещу лъжата
разкъсваща сърцето
слабо само в този миг!
Но може ли с разкъсано сърце
ти чужди устни да целуваш,
но може ли с разкъсано сърце
да шепнеш клетвени слова на друг?
"Самотна бях, така самотна" –
и ето някак си "по женски "
не си могла да устоиш
и мислейки за мене,
копнеейки по моята далечина
прегръщала си чужди рамена.
Но как за мен си мислила,
но как копнееше по мене,
ръце преплела в чуждите коси?
Не е ли тази твоя жажда –
ненаситна болест?
Не е ли тя – отровата на твойта кръв?
Не ме моли!
Не искам да прощавам.
Не мога вече да простя.
И аз съм имал трудни дни,
и аз без топла дума съм оставал,
и аз вървях през нощите студени
и сам приличах на студена нощ
и имаше ли някъде ръка да ме погали
и имаше ли някъде очакващ ме подслон?
Сърцето ми бе смешен рицар –
отказваше турнир на евтините дами
и хвърлените им цветя
изстиваха нестигнали до него.
Дочака те
и ти раздаде всичко!
Една троха дори не си запази.
А ти?
А ти я сбърка с нещо,
което се купува в магазин.
И ей така, по твоему, "по женски",
на вятъра раздаде я за часове.
"Прости "?
Защото вече си разбрала,
че всъщност само мен обичаш?
Възможно е,
но с колко устни беше спорила,
и с колко длани беше убеждавана?
На сантиметри дишаме един от друг,
а сме така далечни.
Презирам те и ми е жал –
но да погаля, значи да се върна,
а връщане във обичта не знам.
Иди си!
И никога не се завръщай.
Сега съм като пепелище.
Вземи, гребни от тази пепел топла още,
щом искаш толкова да бъдеш с мене.
Това е моята последна щедрост.
След няколко секунди
ще изстине
и аз в ръцете ти
ще се превърна в минало!

Иля Велчев

Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.

Като принц от приказките, сам
търсих в пещерата великана –
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.

Но нима вълшебства трябват тук?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках със юмрук,
но вратата се затегна двойно.

И когато в гняв и смутен страх
сложих върху бравата ръката,
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...

Не, не била тъй вълшебна тя,
окована с катинари тежки –
чакала човешката врата
да я стоплят дланите човешки!

Дамян Дамянов

Ревност

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
– Нима, нима ще те изгубя? –
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук –
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Дамян Дамянов

Мила моя, не питай
пиша ли стихове още,
още ли ме будят звездите
в звездните нощи.
Все така ли – безнадеждно
се влюбвам във всяко момиче,
помня ли твоята нежност,
още ли те обичам?

Трябва ли да те обичам –
ти си отплувала лодка.
Но се влюбвам във всяко момиче
с твойте черти и походка.
Още ме будят звездите –
даже в беззвездни нощи.
Още помня очите ти,
стихове пиша още.

Обичам те и те целувам

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие –
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

Жена

Навярно винаги ще те обичам
и ще откривам в теб безброй неща
бъди каквато си, това е всичко
това е тайната на любовта

Бъди загадъчна и пряма
Непредвидима като дъжд
Непостоянна като вятъра –
подухнал изведнъж

Навярно винаги ще те обичам
и ще откривам в теб безброй неща
Бъди една жена, едно момиче
с едно сърце, с безброй лица

Бъди красивата Елена,
която Омир вдъхнови
Бъди Мария Магдалена, но бъди...

Знайни незнайни, скрити и явни
вечните тайни, тайните на любовта
Минали, днешни, бъдещи вечните
Всички се срещат във твоето име жена.

А ако някога, недай си боже,
Но както често става в този свят
Решиш че повече със мен не можеш
и че не съм ти вече мил и драг
Ще се сбогувам без обида,
а с благодарност за това
че те познавах, че те има и сега!

Влади Тотев

Блян

Несъвършен. Несбъднат. И далечен.
Невидимо присъстващ в моя дом.
Недостижим. Недосънуван. Вечен.
И като айсберг ледено студен.

Първичен. Нежен. Шеметно опасен.
Жадуван. Дълго чакан и мечтан.
Измислен. Нецелунат и прекрасен.
За мен ще си останеш само блян.

Помня те, помня те още
и мисля за тебе денем и нощем!
Помня те, помня те, мила,
и плача... и търся в сълзите закрила!
Помня те, помня теб и ръцете ти и очите,
помня колко прекрасни ни бяха мечтите!
Помня гласът ти омаен,
помня и погледът ти потаен,
помня и устните красиви...
и миговете ни щастливи!!!
Помня всяка твоя дума,
всеки жест,
помня! Всичко помня и до днес...
Помня всяка наша песен,
помня нашите неща,
а сега когато ти си тръгна
с теб и част от мен умря!
Помня и милувките ти,
помня я,
помня и целувката ти!
А ти помниш ли как тя сложи края
и сега не си със мен,а си във Рая?!
Аз вярвам, че си там и помниш,
помниш всичко и знаеш колко те обичах!
Още те помня и още те обичам!
До края ще те помня, на Бога аз се вричам!!!

Колко съм те чакал…
преброих си дните
преброих минутите
от затварянето
до отварянето на вратата…
колко съм те чакал…
дните и минутите
пресметнах във примигвания
във преглъщания
във сълзи за единица време…
във издишвания
в паузи от вдишване до вдишване
във моментите забравили издишванията…
колко съм те чакал…
в стъпките, които ме отминаха
в стъпките, които спряха
но не бяха твоите
в глътки алкохол
в капчици вода
в брой дълбоки… вдишване-издишване… трева…
колко съм те чакал…
в спазмите на жадните ми пръсти
сплели ритъма си с този на сърцето ми
в трепванията на скулите ми
в скърцанията на зъбите ми
разтресли ме така че дръжката да трепне
колко съм те чакал…
във взирания дръжката… да… трепне…
(трепни! (ела …) (просто е л а)
във взирания дръжката да трепне…
така! точно така!
поглед
(колко съм те чакал……)
усмивка
Колко съм те чакал?

А ти защо мислиш, че съм чакал?...

Очите ми те търсят

Очите ми те търсят – във вечността…
И плачат, защото не те намират.
Очите ми искат да те целунат
И да спрат да ронят сълзи.
Моите ръце имат нужда да те докоснат,
Искат само теб да прегръщат.
Сърцето ми безумно те търси. За да те обича.
В сърцето ми има място само за теб.
Широко отворени очи – търсят теб.
Едно сърце, което те иска.
Едно момче, което те обича.
Обичам те, ала теб те няма.
На небето има звезди, но… няма луна…
Сега някой друг те притежава.
Търсих те, ала не те намерих…
Обичам те.
Дано някога прочетеш тези редове…

автор: rento

Моят първи опит

Моят първи опит да живея без теб
се оказа провалът на моето сърце
и сега разбрах, че ти си вътре в мен,
и че ти си истинкото мое лице.

Моя първи опит да отворя очи,
когато до мен, когато тук ти не си.
Е, не успях, себе си умъртвих,
за пореден път душата своя разбих.

Моят първи опит аз да дишам без теб
Когато аз вдишах въздуха стана лед
И тогава прогледнах, тогава разбрах,
че когато си тръгна, аз сякаш умрях!

автор: anabel

Както всяка вечер
До каменния парапет
Прегърнати стоим.
–Ще ми бъде много тежко без теб!
Струва ми се
Не е имало в живота ми друга преди
Няма да има друга след теб!
Защо не мога да те взема със себе си,
Защо не мога да остана при теб?
–Не говори така... Ти си поет!
Ще напишеш стихове
И ще ти мине...
–Кой беше казал,
че всяка раздяла е малка смърт?
Тъгата като червей ще гризе
Сърцето ми...

Защо трябва да се разделяме?
Защо животът е толкова жесток?
–Не говори така...
Помниш ли, какво ти каза?
Че дори и надалеч
сърцето ти ще чува моя глас.
..............
А очите ти ме гледат
Тъй тъжно-нежно, тъй нежно-тъжно...
А в очите ти
Две капчици чисти блестят...

Не срещнах аз голямата любов!
А чаках я и търсех непрестанно...
Не се откликна тя на моя зов,
Над мен не грейна нейното сияние.

Пресичаха миражи моя път
Отровиха сърцето ми измами.
Боли ме, че годините вървят,
Че вече отминава младостта ми.

Тя може би е някъде край мен!
Тя може би зад сто моря блуждае...
Нима тъй ще умра неозарена
Без любовта голяма да узная?...

Още преди да те срещна
в живота си – теб съм обичал.
Колко години без шум са
сближавали двата маршрута!
Колко причини в света
са създавали тази минута!
Нежният сблъсък на влюбени атоми
Вик на вселени.
Още преди да започне
съдбата ми – ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Моите кошмари и приказни сънища,
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.

Ще вярваш ли на моите ръце
дори когато нявга затреперят
и търсят в мрака твоето лице
от него капка сила да намерят.

Ще вярваш ли на моите очи
ако помръкнат нявга от обида
ако нощта за миг ги помрачи
и търсят в твоите утрото да видят.

Ще вярваш ли на туй сърце кажи
когато нещо зло му натежи
то твоето ще търси за утеха.