Липсва ми времето

Липсва ми времето, когато изтръпвах.
Липсва ми времето, когато не можех да мисля за нищо друго.
Липсва ми времето, заето единствено и само с чувството на обсебеност.
Липсва ми времето, когато не знаех коя съм, когато погледнех към Теб.
Липсва ми времето, което ме изпълваше.
Липсва ми времето, когато виждах смисъла.
Липсва ми времето, когато знаех какво е, как е и защо е.
Липсва ми времето на непрестанно преследване на неуловимото.
Липсва ми времето на денонощно гонене на непостижимото.
Липсва ми времето на непрестанно следене на далечната ми цел.
Липсва ми времето, когато имах цел.
Липсва ми времето, когато изгарях от копнеж.
Липсва ми времето, в което мечтите значеха всичко.
Липсва ми времето, когато мечтата ми беше Ти.
Липсва ми времето, когато единственото, което исках беше Ти.
Липсва ми времето, когато не заспивах.
Липсва ми времето, в което гледах непрекъснато Твоите снимки.
Липсва ми времето, в което слушах само Твоите песни.
Липсва ми желанието.
Липсва ми целта.
Липсва ми мечтата.
Липсва ми това чувство тук вътре.
Липсва ми тръпката, живеца, смисъла...
Липсваш ми Ти!
Липсва ми, когато Ти беше всичко!

29.10.2007 (понеделник)

Къде си

...

Неизвестността ме кара да се страхувам. Да се страхувам за Теб. Незнанието ме държи будна с въпроси, на които не знам отговора. Защо? Какво се случи, че изчезна така внезапно? Какво става с Теб?
Искам да знам кой стои сега до Теб, кой Те кара да се усмихваш и изобщо усмихваш ли се. До кого се будиш сутрин и изобщо будиш ли се до някой. Искам да знам някой грижи ли се за Теб, или Ти грижиш ли се за някой. Искам да знам дали някой Те изслушва, някой, който Ти подава ръка и се притеснява за Теб. Някой, който изобщо го е грижа поне мъничко за Теб и това как се чувстваш Ти. Има ли някой, който Те обича толкова, колкото заслужаваш само Ти?
Не знам дори на къде да тръгна да Те търся. 

...

07.10.2007 (неделя)

Още си в мен

Нощта ме обгръща отново със студените си сенки. Нощта – белязана със самота. Гледам в една посока и мисли ме объркват безмилостно. Ти, аз , ние... Защо ли все това изниква пред очите ми. Дори когато някой друг е там. Вдигам чашата и отпивам отново от напитката, която ще ме избави от натрапливостта Ти. Толкова си тук. Навсякъде си. Обсебваш целия ми свят, всичките ми мисли. Дори и като заспя нямам мира от Теб. Колкото и да бягам – Те настигам. И колкото по-бързо бягам от Теб, толкова по-бързо се озовавам отново в прегръдките Ти. Сънувам Те. Плача Те. Тъгувам Те. Възхвалявам Те в стиховете си. А Ти продължаваш да си толкова тук. Не разбра ли, че не Те желая повече в мислите си. Искам да се освободя от Теб. Болиш ме! Искам да избягаш от мен. Да се махнеш завинаги. Спри да ме преследваш навсякъде. Спри да бъдеш в мислите ми, когато трябва да не мисля за Теб. Спри да бъдеш в сънищата ми, когато искам да спя спокойно. Спри да бъдеш в думите ми, когато трябва да кажа нещо, а от устата ми излиза само Твоето име. Спри да бъдеш в очите ми, когато трябва да гледат някой друг. Спри да бъдеш в сърцето ми, когато трябва да бие за някой друг. Спри да бъдеш в душата ми, когато принадлежи на някой друг. Спри се! Спри ме! Пия, а Ти не излизаш от мен. Живееш там. Болезненo и жестокo не си тръгваш. Никой няма да Те извади от там. Как тогава да Те извадя аз...?

07.10.2007 (неделя)

Не мога да избягам

Не мога да избягам. Kолкото и да искаш не мога. Не мога да избягам от чувството си към Теб. По-силно е! Колкото и усилия да направих, накрая всичко се връщаше. Колкото и да не исках да страдам повече и да ме боли, не можех да спра. И колкото повече се опитвах да го заглуша, то все по-силно извираше от най-дълбоката част на съществото ми. Какво да направя повече? Безсилна съм. Не мога да го спра, а не мога и да Ти го дам. Страшно е. И боли. А искам да избягам от този порочен кръг. Искам, а не виждам изход. Явно съм обречена да Те обичам. И да страдам...
Опитах се да не мисля за Теб – но мислите ми нахлуваха с такава сила, с каквато ги спирах.
Опитах се да не се интересувам за Теб – но без да исках Те търсех. По навик.
Опитах се и да не Те търся – но Те намирах – във всяка моя мисъл.
Виждаш ли как се затваря порочния кръг? И колко е непроницаем. Жесток. Като най-унищожително изпитание стои пред мен.
Не мога да избягам от Теб. Не мога да избягам от онова “Обичам Те”, което крещи цялото ми същество след Теб. Аз съм заложница на това “Обичам Те”. И само Ти можеш да ме освободиш от този затвор. Пусни чувството да полети към Теб. Позволи ми да Те обичам.

11.08.2007 (събота)

Поне още веднъж

Поне още веднъж да можех да видя лицето Ти. Само още веднъж да погледна в очите Ти. Да застанеш пред мен. Да Ти се усмихна. Да ме увериш, че всичко е наред. Че си добре. Че си щастлив. Ако можех поне още веднъж да хвана ръката Ти. И с онази увереност в гласа да ти кажа “Здравей”. Ако можеше да ме погледнеш поне още веднъж с онзи Твоят поглед. Ако можех поне още веднъж да видя прекрасната Ти усмивка. Ръцете Ти, лицето Ти, осанката Ти... Да Те видя как вървиш уверено, а след това седнал спокойнo. Да видя всяко Твое движение поне още веднъж. Поне още веднъж да чуя гласа Ти. Поне още веднъж да застана до Теб. Поне още веднъж да вървим по улиците на града. Поне още веднъж да можеш да погледнеш на мен, както преди онзи ден, в който всичко се развали. Поне още веднъж да имам шанса да изрека всичко, което не успях да изрека тогава. Поне още веднъж да Ти кажа колко те обичам...

11.08.2007 (събота)

Писмо

Пиша... в цялото си безсилие да проговоря. Да застана пред Теб и отново да Те погледна в очите. Страх ме е. Страх ме е ако го направя дали няма да срещна както преди същата студенина в погледа Ти. Страх ме е да чуя гласът Ти. Или по-скоро думите, които биха могли да излязат от устата Ти, продиктувани от разума. Страх ме е дали плашещата ме Твоя непоколебимост още живее в Теб. Слаба съм. Слаба съм да го направя. Страх ме е да се изправя пред страха си. Пред Теб. Моят страх си Ти. С колкото и болка да изричам това. А толкова искам да го направя. Колко искам да имам смелостта да застана отново пред Теб и с вдигната глава да Те погледна в очите. Защо изглеждаш толкова страшно в моите очи? Или може би аз иглеждам прекалено слаба в собствените си очи? Слабост, която бих могла да превъзмогна единствено ако ми помогнеш. Но защо търся помощ?! Искам само да се обърнеш по онзи начин към мен и да ми покажеш, че няма от какво да се страхувам. Че това си Ти. А защо не го направя сама? Може би се страхувам безпричинно? Незнам... и как да го разбера, след като не се престрашавам. Затова Те моля за помощ... А така исках да вдигна телефона! Само за да чуя гласа Ти и да затворя. Да разбера, че Ти все още си Там. Исках и да Те попитам “Как си?”. Имах нужда да се успокоя, че си добре и че всичко е наред.

Пиша... защото искам да разбереш как се чувствам. Искам да знаеш какво се случи с
мен, след като Ти си тръгна. От този ден нататък нямаше смисъл да продължавам. Не желаех. Нямах нужда. Търсех единствено първата възможност къде и как да се скрия от всички и всичко. Исках да забравя за всички и всичко. Те не ме интересуваха. Исках да остана насаме с мислите си и спомена за това, което се случи. И защо?! За да ме боли? Не, просто така запазвах и последната частичка от Теб в Мен. Така, както пазя всяка една останала. Странното е, че бягах от всичко останало, само не и от болката. Аз сякаш я гонех. Беше ми приятно да съм в нейната компания, защото така бях с Теб. Последния начин, който ми остана да бъда с Теб – чрез болката по спомена. А болката – това беше Ти. Споменът – също.

Пиша... защото само това ми остана след като изгубих Теб. Преди пишех, възхвалявайки нашата споделена любов. Нашите общи емоции и преживявания. Сега пиша, изкарвайки цялата мъка стаена в мен. Изхвърляйки я, за да я видиш. Съжаление ли очаквам?! Колко съм жалка и наивна... наивна до глупост.

Пиша... защото не мога да изрека онова, което искам да Ти кажа. А то е толкова много. Не знам откъде да започна. Затова ще започна от края – “Искам те обратно в живота си!” и ще завърша с началото – “Обичам те!”.

09.08.2007 (четвъртък)

Монасите, реката и момичето

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Когато стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само че другият монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:
- Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:

- Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си...