Върхове покорени

Върхове покорени и усмивки толкова много

Сбъднати желания наредени едно след друго

Виждаш ме весела, добра и забавна

За всички останали усмивка готова да открадна.

През чуждите очи изглеждам щастлива

С поглед непрестанно игрива

Душата ми пее, танцува

щом с вас в ежедневието общува.

Но ти ме познаваш, това го знаем много добре

И усещаш как сърцето ми е готово да умре

Как сълзата напира в окото прикрита,

а болката зад усмивката умело е скрита.

Какво да направя - нима е залъгване

С живота си играем на голямо надлъгване

И цялото щастие е само поза една

Когато любовта е блудница добра.

08.05.2010 (събота)

Страх ме е

Страх ме е, душата ми се е свила,

притеснение - дъбоко притаила.

Някой загаси светлината

не виждам по-надалеч от стената.

Знам, не трябва да мисля това,

винаги трябва да бъда готова

да те видя на вратата с усмивка

и да захвърля тази страхлива обвивка.

Винаги идва момента, в който

страхът се захваща за гърлото - мойто

и спирам да виждам усмивката - твойта.

А не е имало смисъл от страх,

никога не казвай "Дотука! Спрях!",

защото усмивката ти казва "Тебе видях!" :)

23.03.2010 /вторник/

Имам нужда

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

Колко съм единствена, уникална и добра

да чуя и да вдигна пак глава.

Погледът ми без да иска

пак добил е цвят мъгляв.

Волята ми сякаш спря да ме притиска

да не допускам притеснение и гняв.

Толкова ли много е това -

да ме изправиш отново на крака?

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

23.03.2010 /вторник/

За празниците, семейството и приятелите - 2 част

Мдам... празниците. Отново се задават. И аз отдалече съм започнала да ги мисля. Отново четири дъъълги дни, отново далече от ежедневието, отново всички си заминават... И това ме кара да имам лошо предчувствие. Поне този път не са от празниците с обичаите и традициите, та ще си спестя изкуственото им спазване и изпълняване на някакви фалшиви задължения. Тогава кое е това, което толкова много ме потиска... Отговорът се крие в това, че повечето ми приятели си заминават... и работата не е толкова в самото заминаване, колкото в прекарването със семействата им. И отново стигаме до въпроса със семейството. Завиждам им... като си представя семейната идилия, бягството от ежедневието, спасителния остров - описани в предишната ми публикация - и отново си пожелавам същото, което си пожелах и тогава...