Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Пейо Яворов

Колко си хубава

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

Христо Фотев

Очите ти - лято, море и безумие,

веждите - сянка от птица над тях,

косите ти - пурпурен лъч от затоструние,

устните - пареща жажда за смях,

шията - лебедов зов от мълчание,

рамото - ручей сълзящ под снега,

ръцете ти - вятър поел към изгнание,

тихи мъгли с белокрила тъга...

Щастлив, а после нещастен

Щастие, успехи и върхове,

а после разбити мечти

Достигане до съвършена красота,

а после да бъде платена всяка цена.

Щастлив, а после нещастен,

Обичан, обичащ, изоставен

Това е всичко, което

разпростира се от земята до небето.

22.05.2010 (събота)

За мечтите

Всеки мечтае и мечтите на всеки са различни. Всеки обича да се пренася в своите мечти и те да го отвеждат някаде далеч от суровата действителност. Всеки мечтае, мечтае... и пак мечтае, и мечтае тайно, страхувайки се живота да не му отнеме единственото му останало на този свят нещо. Всеки мечтае скришом в интервала между ударите на съдбата. И понякога толкова се унася в своите мечти, че забравя да се събуди за следващия житейски удар... и край. Този удар е последен.

......

Животът ни е смачкал и вече сме достигналли дъното. Изгубили сме надежда дори и за нашата малка мечта. Изход няма. Не! Всъщност има. И той е да сложим ръка на поредния удар и да погледнем нагоре. Да се върнем в борбата, защото на дъното спасението не може да дойде от никъде. И сега сме загърбили своята мечта, вече имаме нова. Тя е далеч по-смела и величествена. И противно на всякаква логика трябва да вярваме, че тази голяма мечта ще се превърне в реалност, защото сме вложили в нея целия остатък от нашето изстрадано съществуване. Не сме оставили тази мечта да си бъде просто една обикновена мечта, която чакаме сякаш от самосебеси да се превърне в реалност. Ние сме направили от тази мечта цел на своя живот. Вложили сме в нея сила, любов... Борили сме се за нея със съдбата и със себе си. И рамките отново са тесни за мечтата, но нашата воля и желание чупят тези рамки и от тук по пътя нагоре, за нас и нашата мечта, няма да има граници. Мечтата ни ще осветява нашия път, защото единствения път, който тя познава, е този, към върха. И така тя ще ни доведе до спасението!

За нашите мечти рамките винаги са тесни, но това не означава, че са непреодолими. Защо да се отказваме? Защо да загърбим единственото ни скъпо нещо на този свят –мечтата, след като можем да се борим за нея, след като, смачкани от живота, можем да надигнем глава и отново да се хванем за нашата мечта, и вложили в нея всичко, да я превърнем в реалност! Рамки винаги ще има и те винаги ще са тесни, но ние трябва да сме по-силни от тях.

Съжаление

Когато отделен си от своите мечти

и стоиш принуден отстрани

Когато случи се това, което си копнял

и бъде ти отнето - нима изпитваш жал?

Когато получил си всяко нещо тъй желано

и почти погледнал на нещата обиграно

Когато тъй щастлив си вече,

а в един единствен миг загубваш всичко...

Нима ще плачеш и ще бъдеш почти умрял

или ще се радваш на всеки, който нещо ти е дал?

Нима ще изпитваш съжаление,

че щастлив си стигнал до сегашното си положение?

В тоз момент не трябва ли да се запиташ

защо е нужно всичко да изпиташ

и няма ли да бъдеш безкрайно благодарен,

че си е струвало да бъдеш тъй жестоко от Съдбата ти ударен?

19.05.2010 (сряда)

Ако разбереш

Ако разбереш каква съм

ще ме обичаш ли така?

Ако чуеш викам ли насън

ще искаш ли да си навън?

Ако виждаш смехът ми всеки ден

ще се замислиш ли какво е вътре в мен?

И ако откриеш тъмнината там,

където мислил си, че е смеха,

ще погледнеш ли отново ти насам?

Мислиш си познаваш истинската мен

това, което правя всеки ден

разчиташ всичките ми движения

и мислиш няма фалшиви положения.

За теб съм както винаги безгрешна

не съществува думата "безутешна"

толкова права и перфектна,

а дали представа ти не е поне мъничко дефектна?

Е, ако аз сега пред теб застана

и с мълчанието престана,

тогава ще видиш истинската ми същност -

Още ли си тук и ме слушаш, всъщност?

И ако тогава още продължаваш да ми вярваш

и за притеснението таено ми прощаваш,

значи си достоен мой приятел

на моето сърце - траен обитател.

15.05.2010 (събота)

Липсваш ми

Липсваш ми

Това е истината неизказана

В сърцето си чувствам се наказана

И колко още ще трябва да търпя

Докато в сърцето си цялата ли изгоря?

Липсваш ми

Това е заливащата празнота

Душата раздираща се във викове на самота

И един въпрос не спира да ме задушава

"До кога" някой това ще разрешава?

Липсваш ми

До болка, до задух, до смърт

Борих се за теб безспирно - като кърт

От болка сега не искам да проглеждам

Вдън земя и болката и любовта със себе си отвеждам.

08.05.2010 (събота)

Върхове покорени

Върхове покорени и усмивки толкова много

Сбъднати желания наредени едно след друго

Виждаш ме весела, добра и забавна

За всички останали усмивка готова да открадна.

През чуждите очи изглеждам щастлива

С поглед непрестанно игрива

Душата ми пее, танцува

щом с вас в ежедневието общува.

Но ти ме познаваш, това го знаем много добре

И усещаш как сърцето ми е готово да умре

Как сълзата напира в окото прикрита,

а болката зад усмивката умело е скрита.

Какво да направя - нима е залъгване

С живота си играем на голямо надлъгване

И цялото щастие е само поза една

Когато любовта е блудница добра.

08.05.2010 (събота)

Страх ме е

Страх ме е, душата ми се е свила,

притеснение - дъбоко притаила.

Някой загаси светлината

не виждам по-надалеч от стената.

Знам, не трябва да мисля това,

винаги трябва да бъда готова

да те видя на вратата с усмивка

и да захвърля тази страхлива обвивка.

Винаги идва момента, в който

страхът се захваща за гърлото - мойто

и спирам да виждам усмивката - твойта.

А не е имало смисъл от страх,

никога не казвай "Дотука! Спрях!",

защото усмивката ти казва "Тебе видях!" :)

23.03.2010 /вторник/

Имам нужда

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

Колко съм единствена, уникална и добра

да чуя и да вдигна пак глава.

Погледът ми без да иска

пак добил е цвят мъгляв.

Волята ми сякаш спря да ме притиска

да не допускам притеснение и гняв.

Толкова ли много е това -

да ме изправиш отново на крака?

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

23.03.2010 /вторник/

За празниците, семейството и приятелите - 2 част

Мдам... празниците. Отново се задават. И аз отдалече съм започнала да ги мисля. Отново четири дъъълги дни, отново далече от ежедневието, отново всички си заминават... И това ме кара да имам лошо предчувствие. Поне този път не са от празниците с обичаите и традициите, та ще си спестя изкуственото им спазване и изпълняване на някакви фалшиви задължения. Тогава кое е това, което толкова много ме потиска... Отговорът се крие в това, че повечето ми приятели си заминават... и работата не е толкова в самото заминаване, колкото в прекарването със семействата им. И отново стигаме до въпроса със семейството. Завиждам им... като си представя семейната идилия, бягството от ежедневието, спасителния остров - описани в предишната ми публикация - и отново си пожелавам същото, което си пожелах и тогава...

За празниците, семейството и приятелите

Какво се случва по празниците – тези големите – насъбират се няколко дена – дълги, преизпълнени с ядене и пиене, сплотяващи. Всеки си стяга багажа, зарязва работата, подготвя се още ден по-рано и хоп – вече е в колата и пътува към спасителния остров, който ще го извади от ежедневието. Тези дни се очаква да прекара със семейството си – това е специалното време, което му отделя, както и семейството на него. Не са се виждали седмица, две, месец. Семейството няма търпение детето им да се прибере, да му се нарадва, да го види и да сподели ценното време с него. Дни, време на уважение, радост и споделени разговори.

Това е, което се случва в семейството на приятелите ми. Поне видимо се случва. Най-малкото поне пътуването извън ежедневието е сто-процентово. Поне в моите очи изглежда така – отиват, виждат се, споделят и после (в края на тези празнични дни) отново се завръщат в собствения си свят – техният си свят на спокойствие и такъв, какъвто всеки си го е създал, за да живее живота, който иска.

Какво се случва по тези празници в моя свят ли – нищо по-различно от обикновените дни. Няма го острова, към който да отпътувам, няма го и спасителния свят, към който да се върна, а ги няма и приятелите, при които нещата са различни. От уважението, яденето и пиенето и сплотяването най-убедително звучи второто. За мен разликата с обикновените дни се изразява във вътрешното почитане – там то е най-истинно. Защото наяве всички традиции и обичаи са проформа. Защо да бъркам домашен козунак като мога да си го купя; защо да чакам събота да боядисвам яйца като сега имам време; защо да ходя на църква в 12 като ми се спи и защо ли да обикалям просташката квартална църква в тази навалица, а да отида до центъра ме мързи?!?!?!?! Всичко е едно голямо „трябва” – фалшиво изпълнено при това. И тези хора продължават да се залъгват, че правят нещата така, както им харесва. Ами, ако това е истина?! Ако наистина по този начин им харесва?! – Колко трагично! Защото на мен не ми харесва. Какво противоречие! И изпитвайки този дисонанс, чудейки се как може това да е моето семейство, най-тъжното идва, когато осъзная, че няма къде да избягам, за да се спася. А противопоставяйки се на този лъжлив образ, единствено изглеждам като странник, чудат човек.

И в този момент исках да не съм родена тук...

04.04.2010 (неделя) - Великден

Трите сита

Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:
- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!
- Чакай малко – спрял го Сократ. – Преди да ми разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.
- Трите сита ли? – зачудил се човекът.
- Ами да – казал Сократ. – Преди да разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да определиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита”. Първо е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш, е вярно?
- Не, просто чух другите да говорят...
- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми разкажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?
- Ами не, напротив!
- Значи – продължил Сократ – искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?
- Хм... Всъщност – не особено.
- Тогава – заключил Сократ - ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го казваш?

Цвете

Край извора е разцъфтяла

крехка, нежна, бяла

от сутрешна роса покрита

в тревичките срамежливо скрита.

Слънчев лъч се прокрадва леко

край нея става топличко и меко.

Чуруликане на птичка тук се появява

и, виж ти, започва да се развиделява.

Изправя гордо стръкче нашта маргаритка малка

и денят усмихната посреща.

Ах, колко е красиво утрото в планината -

слънце, цвете, красота са винаги насреща.

29.02.2010 (неделя)

Малко размисли от тези дни

Странно нещо е това живота! За пореден път стигаме до тази тема! С поредното си изумяване, завъртане на обстоятелствата и „всичко се връща”. Колко непредвидим изглежда, а всъщност логически последователен, ако схванеш логиката му и цикълът на завъртането му. Защото, както казах, всичко се връща и винаги има баланс. Това, което си дал, това ти се и връща; такова каквото си дал, такова си й получаваш. Има една строга последователност нa завършване на цикли, довършване на недовършеното или материализиране на мисли.

Извод: Ако внимателно следиш постъпките си, грешките си и баланса даване-получаване, можеш да схванеш какво те очаква и какво ти остава да изживееш, следователно какъв урок да получиш и докъде си стигнал с „разчистването на сметки”.

.......

Какво нещо е човешкият егоизъм?! Какъв шок е за едно алтруистично същество да му бъде показан от живота скритият егоизъм в него?! Още повече за нещо, абсолютно недопустимо да засегне собствения му егоизъм. Нещо, не толкова значимо и заслужаващо толкова дълбоки размисли. ... И последвалите въпроси „Защо, по дяволите, се проявява този мой забравен егоизъм точно в тази ситуация?”. ...

Голяма работа е това алчното човешко същество, ееей! Ако може всичко хубаво на този свят да е само за него! И отричайки нуждата си от него, и въпреки убедеността си, че не иска тези блага, когато му биват взети и дадени на някой друг, който ги желае, да му светне лампичката на егоизма и да си каже „Ама това можеше и да е мое, това можеше и аз да го имам! Нищо, че не го исках толкова, можеше да е за мен. Все пак нали „Колкото повече – толкова повече!”.

......

Любовта... за нея и фалшивите заместители! Фалшивият заместител си остава просто един фалшив заместител! Отиваш забавляваш се една вечер, втора вечер, готино ти е, ама на сутринта е друго. Като се събудиш, готиното вече не ти се струва толкова готино, да не кажа изобщо. Като отвориш очи искаш да видиш нещо друго!

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.

Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.

Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.

Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.

Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.

Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.”

Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!”

Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.

Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!

Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”.

Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.

Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината.

През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.

* * *

През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.

Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.

Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.

Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.

Прокашля се и започна речта си.

„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.

Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.

Погледна право към мен и леко се усмихна.

„За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.

Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.

Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.

Няма начало и край.

Вчерашният ден е история.

Утрешният ден е загадка.

Днешният ден е подарък.

Бъди доволна от себе си такава, каквато си. Нека тези познания станат част от теб и позволят на душата ти свободата да пееш, танцуваш, молиш и обичаш. Тя е до всеки и всички нас.

Дървото на промените

Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.

Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.

Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.

“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”

Вятърът и Цветето

Някога, някой е разказал следната история са страшната сила на любовта.

Веднъж Вятърът видял едно прекрасно Цвете и се влюбил в него. Докато нежно галил Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов. Но на Вятъра това му се сторило недостатъчно и решил: „Ако аз дам на Цветето цялата си мощ и сила, то ще ми отвърне с нещо още по-голямо!”. И дъхнал към Цветето с мощното дихание на своята любов.

Но Цветето не могло да понесе тази бурна любов и се пречупило. Вятърът се опитал да го вдигне и да го съживи, но не успял. Тогава утихнал и духнал към Цветето с нежното дихание на любовта, но то повяхвало пред очите му. Изкрещял тогава Вятърът: „Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се пречупи! Явно не си било способно да ми отвърнеш, а това означава, че не си ме обичало!”. Но Цветето нищо не отговорило. То било мъртво. А Вятърът останал сам.

Твоето дете

Какво ще разкажеш един ден на децата си?

Как си се напивал като куче при всяка отворила се възможност на маса (или под маса)...

Как си купонясвал до ранни зори с куп жени, независимо с коя (и колко) точно какво си правил...

Как си се бил само и само, за да направиш някоя простотия или за да се „докажеш”...

Как твърдейки пред себе си, че знаеш какво искаш и кой си, в следващия момент си отивал и си правел нещо, точно обратното, на това, което твърдиш. И въпреки това, след това си продължавал да твърдиш, че имаш ясна позиция...

Как си изневерявал на приятелката си и след това си отивал при нея и си й казвал за пореден път колко я обичаш...

Как си наранявал нарочно хората, които те обичат...

КАК ще обясниш на децата си всичко това?

А мислиш ли, че си достоен за децата си, ако правиш всичко това? Все още...?

05.12.2009 (събота)

Агресивно

Опита горчивия пай

на живота комичен.

Питаш се “няма ли край”

този разказ саркастичен.

Искаш да креснеш,

да викнеш, да треснеш.

Колко ли пъти проклинаш

таз жалка жестока пошлост... не веднаж...

Колко ли пъти си каза, че стига,

избяга, затри се и плака

далече да бъдеш от таз проклета интрига

да се облечеш... да не изпуснеш влака...

Но не можа, оказа се слаба,

за теб не съществуваше понятието слава.

Обърна се, върна се, клекна

и пред името на Любовта заекна.

Затова сега не се сърди –

със себе си горда бъди!

Ще страдаш, ще чупиш, ще мяташ,

но накрая няма да има нужда да бягаш.

13.04.2009 (понеделник)

Чудя се изобщо чете ли някой този блог? И има ли смисъл да продължавам да пиша в него, като има фейсбук? Или точно затова продължавам да пиша – защото мислите ми остават скрити за повечето хора? Четете ли???

05.01.2010 (вторник)

Колко е хубаво понякога да бъдеш пиян. Пиян дотолкова, че да си кажеш каквото трябва. Да водиш разговори, които иначе не водиш.

...

Съвсем наскоро четох в една от великите книги на един мой най-любим писател как всяко нещо трябва да се изчерпи докрай – ако ли не, ако не го довършиш докрай, ако цялата енергия не се изчерпи – то се връща при теб – и съвсем още по-скоро се убедих реално, че е така.

От тук идва обаче една чуденка – по тази логика значи и други неща ще се „завърнат”, за да бъдат довършени. Колко неща имам да чакам? Колко неща имам да довършвам? И като завърша всичко, ще изляза ли на чисто – и тогава ще настъпи времето да се сбъдне Моята Мечта – Моята Спечелена Справедлива Битка?!

...

Истината малко по-рано или малко по-късно винаги излиза наяве.

...

При толкова смесени чувства (всъщност не са толкова много – само две – гняв и желание, но толкова силни), как е възможно да продължаваш да искаш да се изправяш лице в лице с обекта предизвикващ ги? И кое е по-силното, кое е водещото – гнева или желанието? И как е възможно при наличието на гняв да желаеш, и обратното – при наличие на желание – да разрушиш?

Но си има правила в тази Вселена – Правилото на Истината и Правилото за Довършването.

04.01.2010 (понеделник)