Отведи ме оттук!

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката...
Или само с поглед ме издърпай нанякъде...
Скрий ме в шумните улици на града милионен
или в твоите спомени. Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали – иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!".
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по Дявола!
Трябва някъде място такова да има - за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! –
С чиста съвест си продавам душата!

Маргарита Петкова

Приятната компания?

С не чак до там приятна компания на живо или с твойта си виртуално? Е, това е въпросът, който ме занимава от вчера. Седя си снощи аз на терасата, пийвам си, хапвам си, абе изобщо пълен кеф... и спокойствие. И лап топа до мене. Мойта си музичка звучи. И естествено осъществяваме връзката с моя човек. Камери, микрофони... В тоз момент на почти пълно съвършенство се сещам аз за предишната вечер - за всички на масата, за приказките, за отново отрупаната маса, пиенето... и си викам - "Абе, че то вчера беше по-голем кефа, по-богато изпълнението, отде и да го погледнеш по-." Беше, бешеее, ама не беше! Ич даже! Затва и си се изнесох накрая като п... из гащи... Защо трябваше да чакам до края се чудя. Та си мисля сега - кво му трябва толкова на човека (на мен де) освен точните хора на точното място... пък то времето винаги ще е точно! Та така... сега се готвя пак за довечера на терасата.

27.07.2008 (неделя)
Берлин

Разруха

Целият свят се строполи върху ми
с най-голяма си и разрушителна сила –
Всепомитащо, неумолимо, унищожително...

Разкъсана някъде там изпод развалините
не мога да помръдна, не мога да усетя.
Студът с цялата си тежест е легнал върху мен,
а мракът е непоносим.

Не мога да открия всички парченца,
на които се разчупи моето същество.
Не мога да прогледна в цялата тъма,
на какво заприлича целият ми свят.

Лежа, а не мога да мръдна.
И да поискам не мога.
Загубих се цялата някъде там.
Моята смърт ме догони доволно.

Не искам да се вдигна, не искам да стана отново,
не искам да виждам, не искам да разбирам
в какво се превърнах Аз и Светът.
Искам да умирам...

25.11.2007 (неделя)

Защо

Седя срещу Теб и броя,
броя колко пъти мога да въздъхна по твоята хубост
и колко пъти мога да остана без дъх заради нея.

Толкова близо до мен – съсипваш ме
сипвайки в чашата си повторно
отпивайки глътка, и гледайки Те така ненаситно.
Никога няма да свършиш...

Говориш ми, а сякаш сънувам.
Не съм там – не чувам думите Ти.
Гласът Ти като нежна далечна отнесеност долита до мен
и аз се загубвам в мелодията му.

Твоята музика се забива в ума ми.
Искам да помня всяка Твоя песен
и когато съм сама, в мислите си с Теб
да звучи отново, да звучиш Ти.

Гледам Те и не знам дали виждам.
Виждам Те и не знам дали не сънувам.
Ръцете Ти, лицето Ти, косата Ти...
Истински, чувствени, нежни...
Нежни, чувствени, истински...

Защо си тук, защо съм тук, след толкова време на размисли, сълзи и болки?
Нима не усещаш, че в мен бие лудо, не спира едно уморено сърце?
Нима, за да докажем, че има още Любов?
Нима, за да повярваме, че има силата Време?
Нима, за да знаем отново, че има думата “Ние”?

13.11.2007 (вторник)