Обаждане

Вечер. Тихо е. В забрава потънала седя. Загледана в пламъка на единствената свещ, която гори в последния си час. Телевизорът говори, но кой ли чува празните слова. Забравила дори за реалноста дочувам отдалеч телефонен звън. Поглеждам – не може да си Ти. Това ли е, което виждам? Свещта продължава да гори. И телевизорът говори. Значи е истина – звъниш. “Ало!” се изплъзва от моята уста – бегло, плахо... като че от страх, че ще ми сториш нещо Ти – някакси виновно и сковано. Чувам Твоят глас отсреща – същият както винаги е бил – закачлив. Сякаш влизам в някаква друга реалност. От тук нататък отново започваме да съществуваме само аз и Ти. Забравям за спокойствието, за тишината и обещанията. Отново политам натам. Защото знам – не ме оставяш на мира. Говориш ми и сякаш поемам своята доза наркотик. Омагьосваш ме. Вече не съм същата. Мислите за Теб отново се оказват по-реални от самата истина. Мечтите, надеждите – всичко отново оживява. Как? И защо? Толкова ли съм слаба? Толкова пристрастена? А ти просто се обади да потвърдиш, как не си спазваш уговорките... и отново ме оставяш сама да потушавам илюзията за реалността...

26.04.2008 (събота)