Пиша... в цялото си безсилие да проговоря. Да застана пред Теб и отново да Те погледна в очите. Страх ме е. Страх ме е ако го направя дали няма да срещна както преди същата студенина в погледа Ти. Страх ме е да чуя гласът Ти. Или по-скоро думите, които биха могли да излязат от устата Ти, продиктувани от разума. Страх ме е дали плашещата ме Твоя непоколебимост още живее в Теб. Слаба съм. Слаба съм да го направя. Страх ме е да се изправя пред страха си. Пред Теб. Моят страх си Ти. С колкото и болка да изричам това. А толкова искам да го направя. Колко искам да имам смелостта да застана отново пред Теб и с вдигната глава да Те погледна в очите. Защо изглеждаш толкова страшно в моите очи? Или може би аз иглеждам прекалено слаба в собствените си очи? Слабост, която бих могла да превъзмогна единствено ако ми помогнеш. Но защо търся помощ?! Искам само да се обърнеш по онзи начин към мен и да ми покажеш, че няма от какво да се страхувам. Че това си Ти. А защо не го направя сама? Може би се страхувам безпричинно? Незнам... и как да го разбера, след като не се престрашавам. Затова Те моля за помощ... А така исках да вдигна телефона! Само за да чуя гласа Ти и да затворя. Да разбера, че Ти все още си Там. Исках и да Те попитам “Как си?”. Имах нужда да се успокоя, че си добре и че всичко е наред.
Пиша... защото искам да разбереш как се чувствам. Искам да знаеш какво се случи с
мен, след като Ти си тръгна. От този ден нататък нямаше смисъл да продължавам. Не желаех. Нямах нужда. Търсех единствено първата възможност къде и как да се скрия от всички и всичко. Исках да забравя за всички и всичко. Те не ме интересуваха. Исках да остана насаме с мислите си и спомена за това, което се случи. И защо?! За да ме боли? Не, просто така запазвах и последната частичка от Теб в Мен. Така, както пазя всяка една останала. Странното е, че бягах от всичко останало, само не и от болката. Аз сякаш я гонех. Беше ми приятно да съм в нейната компания, защото така бях с Теб. Последния начин, който ми остана да бъда с Теб – чрез болката по спомена. А болката – това беше Ти. Споменът – също.
Пиша... защото само това ми остана след като изгубих Теб. Преди пишех, възхвалявайки нашата споделена любов. Нашите общи емоции и преживявания. Сега пиша, изкарвайки цялата мъка стаена в мен. Изхвърляйки я, за да я видиш. Съжаление ли очаквам?! Колко съм жалка и наивна... наивна до глупост.
09.08.2007 (четвъртък)
Пиша... защото искам да разбереш как се чувствам. Искам да знаеш какво се случи с
мен, след като Ти си тръгна. От този ден нататък нямаше смисъл да продължавам. Не желаех. Нямах нужда. Търсех единствено първата възможност къде и как да се скрия от всички и всичко. Исках да забравя за всички и всичко. Те не ме интересуваха. Исках да остана насаме с мислите си и спомена за това, което се случи. И защо?! За да ме боли? Не, просто така запазвах и последната частичка от Теб в Мен. Така, както пазя всяка една останала. Странното е, че бягах от всичко останало, само не и от болката. Аз сякаш я гонех. Беше ми приятно да съм в нейната компания, защото така бях с Теб. Последния начин, който ми остана да бъда с Теб – чрез болката по спомена. А болката – това беше Ти. Споменът – също.
Пиша... защото само това ми остана след като изгубих Теб. Преди пишех, възхвалявайки нашата споделена любов. Нашите общи емоции и преживявания. Сега пиша, изкарвайки цялата мъка стаена в мен. Изхвърляйки я, за да я видиш. Съжаление ли очаквам?! Колко съм жалка и наивна... наивна до глупост.
Пиша... защото не мога да изрека онова, което искам да Ти кажа. А то е толкова много. Не знам откъде да започна. Затова ще започна от края – “Искам те обратно в живота си!” и ще завърша с началото – “Обичам те!”.
09.08.2007 (четвъртък)
Няма коментари:
Публикуване на коментар