За мен Той винаги си оставаше номер 1. Независимо, че не ми обръщаше внимание, независимо че не му пукаше как съм и независимо че си излизаше с други... за мен Той винаги беше на челно място в моето сърце. Не знам защо... Не знам какво ме караше да го чувствам толкова близко до мен... сякаш беше свързан с моята душа и каквото и да правех не можех да скъсам тази макар и толкова тънка и невидима, но така здрава връзка, която чувствам, че ме държи до него, която ме държеше свързана с него, която не ми позволява да погледна друг...
Мисълта за него се натрапваше толкова лесно в съзнанието ми... или по-скоро не излизаше от там... бях обладана от него и мисълта за него. И за цялото безразличие, което получавах, което Той ми подаряваше... аз не го мразех. Странно нали? А когато знаех, че е с някоя друга? Как се чувствах тогава – разочарована, излъгана, съсипана... тогава за мен светът се свършваше... и то за пореден път. Ставах безчувствена, обезверена, без всякаква надежда, мразех света около мен... просто виждах пред себе си една огромна пропаст, която нямах представа как ще прескоча... а и дали си струва да продължавам да я прескачам, но всеки път намирах сили и го правех. Колкото и голяма да беше болката в сърцето ми, колкото и усилия да ми костваше, аз продължавах... просто душата ми не ми даваше да се откажа.
А и нямаше ли да бъде глупаво да се отказвам, след като бях стигнала до тук? Толкова години... болка, опрощение, надежда... болка, опрощение, надежда... Явно пък и ми харесваше да го правя и самата аз не исках да спирам. Просто не можех да спра! Колкото и пъти да съм опитвала... не мога да се откажа от него! Не мога да спра да мисля за него! Не мога да се откажа от надеждата за него! На мен ми стигаше само да го зърна за миг или да чуя нещо за него – и това ми даваше нов стимул за живот до следващия път, в който чувах/разбирах/научавах нещо за него или в най-добрия случай да го видя. И това се повтаряше... нямаше край... един цикъл, който и аз самата незнаех дали ще свърши някога. Бях полудяла...
Мисълта за него се натрапваше толкова лесно в съзнанието ми... или по-скоро не излизаше от там... бях обладана от него и мисълта за него. И за цялото безразличие, което получавах, което Той ми подаряваше... аз не го мразех. Странно нали? А когато знаех, че е с някоя друга? Как се чувствах тогава – разочарована, излъгана, съсипана... тогава за мен светът се свършваше... и то за пореден път. Ставах безчувствена, обезверена, без всякаква надежда, мразех света около мен... просто виждах пред себе си една огромна пропаст, която нямах представа как ще прескоча... а и дали си струва да продължавам да я прескачам, но всеки път намирах сили и го правех. Колкото и голяма да беше болката в сърцето ми, колкото и усилия да ми костваше, аз продължавах... просто душата ми не ми даваше да се откажа.
А и нямаше ли да бъде глупаво да се отказвам, след като бях стигнала до тук? Толкова години... болка, опрощение, надежда... болка, опрощение, надежда... Явно пък и ми харесваше да го правя и самата аз не исках да спирам. Просто не можех да спра! Колкото и пъти да съм опитвала... не мога да се откажа от него! Не мога да спра да мисля за него! Не мога да се откажа от надеждата за него! На мен ми стигаше само да го зърна за миг или да чуя нещо за него – и това ми даваше нов стимул за живот до следващия път, в който чувах/разбирах/научавах нещо за него или в най-добрия случай да го видя. И това се повтаряше... нямаше край... един цикъл, който и аз самата незнаех дали ще свърши някога. Бях полудяла...
13.10.2006г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар