Болка

Болка. Няма край. Единственото нещо, което е наоколо. Отвътре и отвън. Болка. Боли ме. Цялото пространство е изпълнено с това така тежко и задушаващо чувство, което отнема капка по капка моята сила. Задушава ме. Изпива ме. Обзема ме постепенно измъчващото чувство, че няма да мога да си поема дъх. Всичко около мен ми се струва вече невъзможно далечно, недостижимо, неосъществимо. Толкова е изумително безпощадно, че стисна ли очи да го избегна, то сякаш чувства желанието ми за спасение и прави нарочно – напук – за да ме боли още повече. Няма край. То е вече навсякъде около мен – и във въздуха, който дишам, така че да може да се забие дълбоко в гърдите ми, и в кръвта, която тече във вените ми, така че да може да го усетя с цялото си тяло. Болката се разпростира безпощадно. Вече нямам сили. Дори не мога да дишам както обикновено. Не мога да дишам, за да направя последен опит да се спася. Чувствам до себе си странни обекти. Хора, които правят отчаяни опити да ме спасят. Някой подава ръка към мен. Някой ме прегръща. Всичко е като някакъв сън. Кошмар. Ужасен кошмар, от който се опитват да ме извадят със сетни усилия. А аз като че ли упорито отказвам. Ужасът е завладял до такава степен цялото ми същество, че не осъзнавам какво става. Безразлично е. И в същото време омразно. Всичко е крайно отчуждено. Като непозната се лутам в този свят, който до преди няколко часа беше най-приветливото и розово място за мен. Как може за един миг всичко така да се преобърне. Промени се за непоносимо кратко време, което преобърна с противоположна бързина вътрешното ми състояние.

20.06.2007 (сряда)