"Дали бих обичала Чудовището си ако беше Различно?" и "Как въобще е възможно да обичам Такова Чудовище?" (И винаги когато най-много се чудиш как е възможно, най-силно го обичаш, просто защото не разбираш.)
И всичките тези въпроси ти откриват едно нещо – ако Чудовището ти – Звездичка беше различно, пък ако ще и най-съвършеното Чудовище на света, може би пак би го обичал, но със сигурност не би го обичал както сега. Защото сега го обичаш по този начин заради това, което то Е. Заради всички неща, които то е и които ти не разбираш. Заради моментите, когато е крехко като пясъчен замък и моментите, когато се държи като таралеж. Заради слабостта му, която те дразни и силата му, на която се възхищаваш. Заради присъствието му и отсъствието му. Заради разточителната му светлина и непрогледния му мрак. Но най-вече заради собствената си неспособност да събереш всички тези късове и нюанси и вибрации, които то представлява, в едно единно и ясно цяло. В нещо, което ти е прозрачно и достъпно.
И когато осъзнаеш това, всичко, което ти се иска да кажеш на Чудовището си е – "Не ми обръщай внимание, когато ти се сърдя и искам да те променям. В тези моменти аз сама не зная какво искам. Остани си такава, каквато си. Аз те обичам."
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар