Приказка за съвършения свят

Познато… Странно познато… тази улица… мракът… хищният студ… мъглата… Мъглата, която се сгъстява. Забуля очите ми, прониква през кожата ми, нахлува в дробовете ми… Невъзможно познато. Но най-странното е, че търся нещо. Сама не знам какво, но търся. Следвам свои предишни стъпки, отивам към място, където вече съм била. Не знам къде. Сякаш се сещам нещо… откъслечни картини или по-скоро усещания се връщат в съзнанието ми. Тази улица и мъглата… но усещанията са някак притъпени, няма го студът, няма я пронизващата влага, но мъглата я има, сгъстяваща се мъгла, сякаш се движа в облак. Сънувала съм. Трябва да съм сънувала. Трябва да си спомня по-ясно съня. Знам, че в съня научих нещо… Получих някакъв отговор… Намерих нещо… същото нещо, което търся сега. Не знам какво. Не знам къде. Знам само, че първо трябва да се загубя, за да го намеря. Напълно да се залутам.
Напоследък мислех, мислех много. По-скоро измислях си. Този студен, безцветен, скован януари сякаш нямаше край. Чувствах се изтощена. И си измислях. Виждах и теб изтощена, превита под тежестта на мъглата и на зимния делник. И си измислях. Пропъждах отсъствието ти като си измислях. Измислях една планета. За теб. Един друг свят. Където можеш да бъдеш щастлива. Един съвършен свят.
Сега вече знам какво търся. Търся Входа. Налудничаво е, но вървя напред. Сама не вярвам, че вярвам на един сън. Късно е. Хората отдавна са по домовете си. Улиците са тихи. От време на време край мен преминават мътни сенки. Усещам ги повече като движение, отколкото като образ. Уличните лампи са не повече от млечни петна в мрака.
Напоследък мислех. Мислех много. Задавах си безкрайни въпроси и не намирах отговор. Питах се защо любовта е така ефимерна. Изплъзваща се. Неуловима. Защо образът й е така размит, та аз я виждам по един начин, а ти по друг. Защо не мога да я проумея, да я впримча, да й дам име… Защо извира от мен като сияние, а те достига като сянка. Исках само едно нещо – да мога да й дам плът. Да превърна това нетленно, хилядолико, мутиращо във всеки миг чувство в материя. Ясна, видима, конкретна материя. Многосмислеността и недоизказаността биха отстъпили място на категорични и окончателни форми. Бих създала за теб друг свят. Съвършен свят. Бих превърнала любовта си в твоя планета. И най-сетне бих те направила с любовта си щастлива.
Вече не виждам нищо. Ако протегна ръка напред пръстите ми губят очертанията си. Продължавам да търся.
Напоследък страдах. Страдах много. Като не можех да превърна любовта си в щастие за теб, я превръщах в мъка за себе си. Непрекъснато се питах защо ми е тази любов, щом не мога да я превърна в градивна материя. Щом не мога да създам Планетата.
Вървя в съня си. Току що съм научила нещо. Планетата съществува. Създала съм я. Може би някой ми го е казал, може би сама съм разбрала. Не знам как.
Вървя наяве. Знам само, че трябва да намеря мястото, където мъглата се сгъстява до задушаване, за да открия Входа.
В съня си се препъвам в нещо невидимо. Падам. Повдигам поглед и разбирам, че съм намерила това, което търся.
Наяве виждам в мрака меко рубинено сияние. Треперя цялата. Едва успявам да се изправя. Надниквам в светлия правоъгълник. Всичко е такова, каквото го познавам. Залез е. Небето сияе в рубинени оттенъци. Не бива да влизам. Не знам как, но знам, че се влиза лесно, а излизането е почти непосилно. Трябва да те намеря. Не мога да вляза сама. Тази планета е за теб.
Слушаш ме объркано. Мислех, че ще кипнеш, че ще ме наругаеш, затова че те будя в толкова късен час след тежък ден. Но ти си уплашена. Никога не си ме виждала такава. Опитвам се да звуча спокойно, дори логично. Но не е възможно да говориш свързано, когато говориш за вход в мъглата. Предполагам, че изглеждам жалка. Готова си да тръгнеш с мен, стига да се успокоя. Вероятно се опитваш да разбереш какво ми се е случило. Сигурно си мислиш, че сънуваш.
Вземаме такси. Разчитам, че ще намеря онази улица, поне онзи квартал. Таксито ме връща към действителността. Вътре всичко е някак грубо, конкретно. Далечният дъх на цигарен дим, грапавината на седалките. Идвам на себе си. Какво правя тук? Колкото повече се приближаваме към онзи квартал, толкова повече чезне увереността ми, че ще намеря Входа. Че Входът изобщо го има. Таксито пъпли в мъглата. Стигаме до позната местност. Предлагам да слезем. Тръгваме пеша. Мълчим. Дори и да съществува Входът, как е възможно да го открия отново? След като преди малко дори не знаех къде съм? А той най-вероятно изобщо не съществува. Сигурно е плод на болното ми въображение. Трябва да съм била пренапрегната. Може би дори съм пила. Вървим дълго. Опитвам се да се ориентирам по плътността на мъглата. Налудничав ориентир. Налудничава история. Как успях да те въвлека в нея?
Ето го! Входът! Поглеждам те. Приближаваш се към светлия правоъгълник. Поглеждаш вътре. Поглеждаш мен. Мисля си, че кимам окуражително. Всъщност цялата се треса от напрежение. Опитвам се да се усмихна.
– За теб е. От мен.
Влизам след теб. Обръщам се назад. Няма врата. Няма мъгла. Привечер е. Топло е. Лято е. Небето бавно се сгъстява в нежен аметистен цвят. Тук-таме все още се стелят тънки тъмнорозови облачета, свидетели на скорошния залез. Всичко е такова, каквото го познавам. Морето, разляло тъмната си ленива плът. Удължените сенки, които рисуват брега. Ароматът на огън и на водорасли. Топлото, почти неосезаемо докосване на вятъра върху челото ми.
– Това е за теб. – повтарям.
Дошъл е моментът на моят триумф. На моето Видя Ли Какво Направих От Любовта Си. Радвам се на удивеното ти изражение. Още повече се радвам на спокойствието, което постепенно се разлива в очите ти. Изпитвам стихийна детска радост. Само щастието да те наблюдавам ме задържа на едно място.
Минават дни. Може би седмици. Понятията ми за време вече са съвсем размити. Всъщност време на нашата планета няма. Тук всичко е вечно. Ние сме вечни. Усещането е приказно. Тук всичко е наше и ние никога няма да го загубим. "Никога" и "завинаги". Това са нови думи в речника ми. Като си помисля, че преди ме плашеха…
Ти си възхитена от това, че тук слънцето изгрява и залязва над море. А планетата ни е малка и залезите и изгревите се следват като вълшебна космическа въртележка. Не оставят време на небето да изгуби розовото си сияние. ("Не помниш ли? Ти мечтаеше за това – да живееш на планетата на Малкия Принц, за да можеш да гледаш залеза винаги, когато ти се прииска.")
Постепенно откриваме, че и двете имаме власт над всичко в нашата планета. Можем да я променяме както ни хрумне. Владеем до съвършенство мислите си и умението да ги превръщаме във вибрация, в материя. Достатъчно е в главата ти да зазвучи песен, за да я чуя и аз… И тъкмо, когато си мисля колко безпределно и безкрайно щастлива съм, забелязвам, че тя се е върнала. Тъгата в очите ти… Онзи безименен копнеж по нещо далечно и недоизказано.
Сядам до теб една вечер и вдигам очи към небето. Пълнолуние е. Както винаги. Сребристите лунни дискове си проправят път между триизмерни облаци, подобни на приказни нетленни замъци и ги палят по краищата. Както винаги.
– Добре ли си?
Не отговаряш.
Задавам ти същия въпрос по-късно през деня. Отново мълчание.
– Красив е цветът на небето тази вечер. И приглушено розовото и винените ивици…
– Че какво друго да е?
Разбирам, че си престанала да различаваш топлите небесни цветове, заради липсата на контрастно сиво… Разбирам те. Липсват не само контрастните мрачни цветове. Липсва и преходността. Преходността, която усилва сладостта на момента, чрез капка горчив привкус. Преходността, която създава багрите по-ярки и примамливи и прави нещата така мъчително красиви…
– Знам какво ти липсва. Искаш ли да си спретнем една истинска лятна буря? Със светкавици, с оглушителни гръмотевици… както си му е редът?
– И какво като си я спретнем? Нали сме в силата си да я спрем в момента, когато пожелаем?… Как се излиза от тук?
Замълчавам за миг, макар че отдавна знам отговора.
– Чрез приемането. Безусловното приемане. Умението да приемаш без да позволяваш страх и отчаяние да накърняват сетивата ти към красивото. Умението да приемаш и въпреки всичко за бъдеш щастлива.
– Искам да се върна там.
– Боли.
– Знам… но без болката претръпнах към щастието и вече не мога да го усещам…
– Тогава… не ни остава нищо друго, освен и двете да помислим за едно и също… мъгла.
Изведнъж ми става студено. Много студено. Обвита съм в мъгла. Едва те виждам до себе си. Нямам нужда да те виждам, за да знам, че си щастлива.
– Бррр, какъв студ, какво време. – мърмориш ти, но гласът ти е спокоен и ведър.
– Нормално. Януари е. – усмихвам се аз.
– Сега поне мога да си мечтая за нашата съвършена планета.
– А и да я създаваш!
– Да, да я създавам ежедневно…
Не знаех дали съм готова да се върна в познатия стар свят. Може би никога няма да съм напълно готова… Но ти беше права. Трябваше да опознаем отново болката. За да можем да бъдем щастливи…

31.01.2002г.