Приказка за мрачната звездица

Да можех да започна тази приказка с "Имало едно време"… Както са започвали всички разказвачи на приказки откакто свят светува. Но аз не мога…
Тъй че – имам си една мрачна звездица. Открих я преди година. Съзрях я ей така – с просто око, без изобщо да я търся. Бях зарязала всички бинокли и телескопи на тавана. Стояха си там покрити с дебел слой прах, защото бях спряла да вярвам, че съм от хората, на които им е отредено да си имат пътеводна звезда. Всъщност аз дори не бях разбрала, че съм се превърнала в откривател на звезда. Просто в един момент осъзнах, че ми е станало светло. Странна работа… защото на моята Звездица не й се свети. Завива се в лъчите си, сгушва се в звездното си ядро и става съвсем невидима. И тогава и на мен ми става тъмно. Не бях чувала, че е възможно някой да отразява мрака, но на мен точно това ми се случва. Когато усетя звездичката угаснала, отразявам мрака й и го увеличавам. Сгъстявам го в себе си.
Понякога питам Звездичката защо не й се свети. Веднъж ми отговори, че не виждала смисъл в това. Разсърдих се и започнах да се тюхкам. "Брей, безброй звезди да има на небето, точно на моята ще й убягва смисълът да свети." После се сетих, че аз сама съм поискала тя да ми е звезда.
– Как така да не виждаш смисъл?! – скарах й се – Другите звезди питат ли за смисъл? Просто си светят!
– Е да, ама аз съм набедена звезда. Звезда съм само в твоята приказка.
Доплака ми се. Какво егоцентрично същество съм. Мисля си, че една звезда е длъжна да ми свети, само защото съм я открила и имам нужда от светлината й. Да, но реших да не й се давам.
– Знам, че си и много други неща, освен че си ми звездичка. Знам, че можеш да бъдеш и черна дупка, и ураганен вятър, и бистра река, и трънлив храст, и детски смях… Реките текат без да търсят смисъл и ураганите рушат, и децата се смеят, и драките скубят минаващите животни, и звездите греят. Ами ако и на тях им се прииска да си имат Смисли?
Научих се да ми е достатъчно да Съм. На теб не ти ли е достатъчно?
– И какво от това? Какво толкова, като Съм? Аз никаква диря не оставям зад себе си…
Объркана съм и започвам да се повтарям. Казвам колко светлина ми е дала и как цветовете изглеждат различни, когато са огрени от нея.
Звездичката мълчи. Сърди се, че се опитвам да й отнема правото да не й се свети.
Странна звездица. Имаше време, когато много исках да я разбирам. Сега ми стига светлинката, която си взимам от нея. Дори да е колкото светлинката на глухарче в бурен пролетен ден…

11.07.2001г.